Романът като литературен жанр

  • I

    УВОД

     

    Изказани са много определения за романа като литературен жанр. Всички обаче ни говорят за безсилието на изричащите ги да се намери точно определение на това явление. Михаил Бахтин в един по-обширен критически текст го определя с краткото: "Романът е художествен жанр." Това определение конкретизира и подчертава художествеността, с което разграничава романа от нехудожествените типове изкази и от някои разновидности на романа. Тук понятието жанр включва парадигмата - така наречените видове жанрове, жанрови трансформации, сменения, Бахтин посочва, че епосът и романът започват по едно и също време - античността, въпреки че възникват като коренно противоположни явления. Според класицистичния принцип епосът е "висша" форма, високо изкуство, а романът е един вид "низше" изкуство. Което епосът е по предмет на изображение, отражение на времето, статут на автора, стил и т.н., романът не е.

    "Златното магаре" от Апулей се приема за античен,роман, неепичен в смисъл на епос. Тоя заменя мита с частния, необщия случай, недистанциран в темата си от автора и времето на автора; съдържа стремеж към критичност и самооценка. Времето на изображение е "тук и сега". Романът смесва стилове; свързва в изображението високото и низкото, представя различността и противоречията на света, съществуването на гледни точки. Названието "роман" ( от Френското - романски разказ) възниква през XII-XIII век, когато с него наричат кратка белетристична творба, написана на някой от романските езици, за разлика от подобни произведения, които по това време се пишат на древния, но мъртъв лттински език. С течение на времето "роман" става название на голямо епическо произведение. Наченки на романа като литературен вид обаче се появяват много по-рано. Още при упадъка на античното общество се създават повествователни произведения от типа на "Златното магаре” на Апулей, "Дафнис и Флоя" от Лонг. Възникват романи за Александър Македонски, за Троянската война и други, които по.късно преминават от Византия в България.

    Ранното съжителство между епопеята и романа е съжителство на два жанра с различен произход и различен статус в йерархията на изкуството. Още от началното си развитие те вървят, (макар и успоредно) по различни пътища. По-късно романът загребва все по-дръзко от високите жанрове - теми, художествени прийоми, елементи. Усвоява ред средства и художествени белези от епопеята - това е първият благодатен допир на роман с епоса, но това се осъществява през Ренесанса, когато идеите му окончателно детронират всички други класически жанрове. Епичността в литературата започва да се чувствува чрез романа в размаха на великите национални движения на XIX век. Епичният роман става изображение на "съдби и драми в тяхната пълнота"(Гьоте), но същевременно той се превръща в изображение на историческото движение - национално или социално. Романът надделява над епопеята, присвоявайки си нейния епичен дух в изобразяването на големите исторически движения. (Толстой, Зола, Иван Вазов). Романът усвоява епическото, приема родовите характеристики на епоса, проявява интерес към национално - епичното минало, представяйки го не като мит, като абсолютно минало, а като го включва в лична история, тоест доизмисля го. Епичността става романова характеристика. Романът поглъща в съдържанието си и историческите факти, свързани с живота на един колектив. Въпреки това романовият жанр никога не е третиран като историческо четиво с научни характеристики.

    Големите европейски литератури и руската литература през XIX век имат като водещ жанр романа. В тях разказът се развива след романа и в известен смисъл като разпадъчен продукт на романовия епос - (в руската литература Чехов, Бунин). Българската реалистична проза има за водещ жанр - разказа. В нашата литература, където романът се развива по-късно, разказът участва в конструктивното движение към по-големи епически пространства (Йордан Йовков). Циклизацията на разказа, този странен (според Виктор Шкловски) романовогенетичен модел е един, макар и не единственият, от най-плодотворните български пътища към романа. Творби като "Бай Ганьо" (Алеко Константинов), "Драски и шарки" (Иван Вазов), "Старопланински легенди", "Вечери в Антимовския хан" и "Ако можеха да говорят" (Й.Йовков) са един самобитен път към българския роман. В появата и развитието на романа модели - трансформирането на по-стари повествователни форми (старото житие в "Житието" на Софроний) или постепенното охудожествяване и романизиране" на нехудожествен словесен материал - дневници, мемоари, записки, писма и пр. ("Записките" на 3. Стоянов), Това са все още пътища към романа, напипване на своеобразните му форми, участват и други жанровогенетични (често направено чрез шедьоври), а не цялостен разцвет на романовата жанрова формация като равноправна и дори водеща спрямо другите жанрове. Българската литература едва през XX век- и то в средата му, когато се говори за криза на романа в световен мащаб, има своето време на романа. Късният разцвет на българския роман не означава, че той има кратка традиция. От "Под Игото" на Вазов до "Ден последен - ден господен" на Стоян Загорчинов и "Снаха" и "Татул" на Г. Караславов българският роман има и своите образци и своите шедьоври. Но на общия фон на българската литература това са само, според Светлозар Игов, самотни примери. Още в средновековната българска литература търсим предисторията и жанровите прототипове на българския роман. (Широко разпространеното преводно произведение "Александрията" носи жанровото наименование "роман"). Поради закъснялото българско обществено-икономическо и културно развитие в България няма развит буржоазен живот. Затова българските първи романови образци не са "буржоазен епос" (от типа на Балзак и Дикенс), а национално героичен епос("Под игото") - романов модел, твърде общ за поробените славянски народи. Вместо романистика като израз на пробуждането на една класа, България формира своя национално-героичен роман като израз на събуждането, на борбата за свобода, на възрожденското "пиянство на един народ". Необходимото "натрупване" българската литература достига през 50-те години на XX век, когато е вече зряла за големите романови синтези. Това личи от вкуса към серията от романи. (Още през 40-те години такива серии започват или продължават - Н. Райнов, К. Петканов, Г. Белев, К. Калчев, X. Русев, И. Мариво). Така се стига до главната предпоставка за формирането на романово-епическо съзнание в българската литература към 50-те години. Именно зрелостта на общественото съзнание, определена от историческата и епическата дистанция, ражда българското романово - епическо мислене като най-значим художествен феномен на епохата. Тончо Жечев сочи,че българскиятроман е продукт на онази историческа дистанция , която е направила възможно развитието на историческия роман.

    Друг път към романа (освен циклииността) е жанровото преосмисляне и структурна трансформация на повествователните жанрове от старобългарската литература и фолклора в жанровата система на прозата в новата литература. Например житието е един от представителните жанрове в старобългарската литература. Неговите постижения се преосмислят във възрожденската и новата българска литература. Днес връзката между романа и житието е трудно да се улови, макар че в такива произведения' като "Антихрист" на Ем. Станев се чувствува и непосредственото влияние на старата жанрова структура. Но ред произведения на прозата от епохата на Ранното възраждане доказват богатия жанрово-исторически смисъл на този преход. "Живот и приключения" на Доситей Обрадович и "Житие и страдание" на Софроний Врачански са едни от първите повествователни творби на новите южнославянски литератури. Те своеобразно трансформират жанра на житието от старата литература. Като го пародират, преобразен го включват в традициите на жанровата система на новата литература[1]   Софроний Врачански съчетава наивния реализъм от епохата на Ранното възраждане с конвенциите на "чувствителния" сантименталистки роман ("страдание"). (В поезията постиженията на старата молитва преминават в жалбата и в елегията, а на химна - в нов тип ода.). По този начин се трансформират и жанровете на фолклора. Фолклорният роман за Хитър Петър, състоящ се от цикъл битови анекдоти, може да се почувствува като повествователна традиция от "Бай Ганьо" на Алеко Константинов до "Хитър Петър" на Георги Марковски. Боян Ничев обръща внимание на (така наречения "приказен" романов модел) това как някои приказни структури, преосмислени и трансформирани, залягат в основата на новата българска проза.