Родина, патриотизъм и идеология в поезията на Вапцаров

  •  

    РОДИНА, ПАТРИОТИЗЪМ И ИДЕОЛОГИЯ В ПОЕЗИЯТА НА ВАПЦАРОВ

     

                                                                          доц. д-р Страшимир Цанов

     

                  Настоящият текст си поставя за цел да разгледа въпроса за рефлексите на Вапцаровия македонизъм върху неговата поезия. Ако разбираме политическото възможно най-широко, то всичи творби, които не са фокусирани върху съкровено личното, съдържат поетизация на политически знаци и концепти. Патриотизмът като колективистична идентичност е тип политическа самоизява на личността. Тя, доколкото връзката с родната земя е от екзистенциален характер, въпреки всички теории за „въобразени общности”[1] е от по-висок ценностен ред в сравнение с политическата идентичност в тесния смисъл на думата. И това е логично, защото родината обединява (поне априори се смята, че е така), а идеологията разделя. Идеологията може да разделя, дори когато е национална идеология, защото последната претендира да обединява на основание на определени идеи, които, изказани в конкретно време, имат претенциите за извънвременност, но по презумпция не са безспорни. Казано с други думи, в едно общество могат да се консурират няколко национални идеологии и тази конкуренция априори ще е ожесточена, понеже всяка от тях ще отстоява тезата за своята единствена истинност. Ярък пример са борбите между левицата и десницата във ВМРО, които са обусловени както от идеите за и против централизма в революционната организация, така и от различното отношение на лидерския актив на македонските българи към българската държава[2] и съответно от различната идентичност на представите за национална идеология. Примерът не е произволно избран, защото настоящата статия е посветена на Никола Вапцаров, голям поет, върху чието творчество рефлектира едно изключително интересно проявление на национална (или антинационална?) идеология – македонизмът.

                  Идеята на Бенедикт Андерсон за нацията като въобразена общност всъщност не накърнява ценностната идентичност на понятието. Просто трябва да го поместим в най-висшата сфера на психичното – духовното. В нея всяко въобразено нещо е екзистенциално, съкровено. Всичко, което въобразява Духът е Творчество, а Творчеството е свобода. Робът може да произвежда нови неща, но той ги прави, а не ги твори, защото не е свободен. По аналогията творене – правене можем да подходим към ценностната идентичност на дадена нация. Когато нацията е резултат на естествен закономерен процес, развиващ се вътре в нейната етническа общност, тя е естествено създадена. Когато е резултат на насилствени действия извън етноса, тя е направена, изкуствено създадена. Има огромна разлика между способността сам да въобразяваш реалностите, определящи твоята идентичност, и други да ги въобразяват за теб и твоята народностна общност.

                  Македонската нация е уникален пример в световната история за изкуствено създадена нация – под дулата на оръжията и по директивите на Коминтерна. В случая не ни интересува историята на нейната направа. Тя започва още от сръбската политика през 19 век и минава през геополитическата специфика на Балканския полуостров. Интересуват ни рефлексите на македонизма върху поезията на Никола Вапцаров.

                  Македонизмът е идея, че македонците не са българска регионална група, подобно на мизийци, тракийци, шопи, а са отделна нация. Вапцаров е вярвал в това, поне по времето, когато, като член на Македонския литературен кръжок, пише цикъла „Песни за Родината”. 

                  Стихотворението „Родина” по интересен начин кореспондира с възрожденската поетическа визия за родната земя и националната общност. Подобно на Вазовия патриотичен модел, текстът идентифэицира родината чрез географията и историческите личности. Изборът на реалиите определено е продуциран от македонизма на автора – Пирин, Гоце Делчев. На чист български литературен език Вапцаров идентифицира като Родина ( показателно е изписването й с главна буква) не България, а една нейна част -  Македония. И е определя не като част от България, а като различна от нея, друга спрямо нея. В текста няма декларативност. Македонизмът е невъзможен без противопоставянето на България, защото същността му е в отделянето на Македония от България. В текста противопоставяне има, но е имплицитно. Македонизмът не е заявен, но е изговорен чрез знаците на географията и историята. Възможността Пирин да означава в творбата просто родно място, а не да е символ на родината Македония, е отречена чрез имената на Гоце и Даме. Те принадлежат на цяла Македония, а не на Пирин. Това, че двамата легендарни революционери не са били македонисти, не пречи имената им да генерират македонистка идеологичност в текста. Логиката е прозрачна – България не може да бъде поетизирана само с македонски символи.

                  Изказът на лирическия Аз пулсира между настояще и минало. Смисълът, типично лирически, се изгражда чрез антитеза. В настоящето началото на текста противопоставя родината като съвкупност от природни реалии на маркираната с негативен знак нейна социална идентичност:

    Над тебе Пирин

    издига гранити,

    обвити във сиви мъгли.

    Орли над бедни села

    размахват крила

    и хала1 в полята пищи.

     

                  Социално-класовата същност на македонизма прозира в тази първа строфа и в дублирането на опозицията – в Родината, възприемана като природа е имплицирано полюсното емотивноценностно присъствие от една страна на Пирин, неговите гранити и орли, а от друга, - на сивите мъгли и пищящата в полята хала.

                  Лирическият смисъл се движи от настоящето към миналото, отново към настоящето, за да завърши с един чисто социален порив за бъдеще на справедливостта и материалното благоденствие. В миналото невинното световъзприятие на Аза изживява Родината безметежно  и щастливо:

     

                                Живота бе ведър

                                и лесен,

                                живота бе щедър

                                и песен бе ти.

     

    Опитът и познанието носят страданието на дълбоко почувстваната като унизителна за човека социална нищета. Тя нарушава идентичността на възприятието на Родината. Стига се до органически чуждото за традициите на българската литература ругателно, кощунствено отношение към родината/4/:

                                Погледнах надире

                                и плюх озлобено

                                и в теб,

                                и в самия живот.

     

                  От максималното дистанциране от родината, намерило символичен израз в нейното оплюване, рязко се преминава към неаргументираното (типично по лирически) сближаване с нея („Сега си ми близка,/по-близка от майка дори”), което на свой ред също алогично отвежда към скръбта за междуособиците между чедата герои на родната земя: