Религиозното в българската поезия (Иван Вазов, Стоян Михайловски)

  •  

     

     

    Курсова работа

     

    Тема:Религиозното в българската поезия(Иван Вазов, Стоян  Михайловски)

     

     

    По правило и Иван Вазов и Стоян Михайловски са квалифицирани като поети,строго ангажирани с решаването на големите надлични вьпроси на времето.На вьпроси,имащи опорна точка в националното или общественото развитие.Именно за това подминаваме или набьрзо отбелязваме религизно-изповедната част на тяхното творчество като художествено непълноценно.Тази част от поетическото им наследство се сочи като ‘нетипична’.Това се определя от създадения мит за Вазов като народен поет, свързан с големите национални проблеми,решавани преди и след Освобождението,както и с мита за Михайловски като сатирик на следосвобожденските нрави.Това,което сродява тези поети,е съзнанието им за обща участ в обществото,за мисията им на духовни пратеници ,воюващи за една по-висока нравственост.Те са първите,които прокарват пътя на следосвобожденското изкуство,макар и по различен начин и с различни средства .Двамата стават първооснователи на две основни тенденции в българската следосвобожденска литература– национално-патриотична и интелектуално-философска.И двамата с еднакво участие следят всички превратности в съдбините на българския народ, с еднаква вярност поставят поетическото си дело в служба на интереси на народа.

       „Вазов – пише Михайл Арнаудов-е една вярваща натура-вярваща в най-широк смисъл на думата.Въодушевен от силна жажда да познае и да се слее с Божественото,както го вижда в природата,в народа, в идеала на човека, в борбите на човечеството.Опиянен от тази любов към възвищеното и отрекъл себе си, той не ще престане никога да търси светлото,доброто , общополезното и никога няма да бъде сломен от изненадите на съдбата.”

    В тази своя разработка М.Арнаудов дава ясна гледна точка за религиозността на Вазов.Иманно религиозността му се проявява в две основни насоки- в природата,в която вижда „десницата на Бога”(„Бог”), и съдбата на народа,където се срещат религия и патроитизъм :

                              Но жив е българсият Бог.Той нас

                             в най-мрачни векове– пази ни,

                             при Шипка, Сливница. Лялебургаз-

                             и днес Той бди над нашите съдбини.

    („Българският Бог”)

     

      Присъствието на Бога в природата се допълва от представата за Неговото присъствие е съдбата на българския народ.

      С Вазовата поезия чувството за природата у българина отбелязва истински възход.Той превръща вникването в природата в трайно поетическо изживяване , обвързано с национални ,нравствени и религиозни идеи.Като елемент на мирогледа и светоусещането на поета отношението към красотите  на България  се превръща в свръхценност, а природата критерий.

      В произведвнията на Вазов има редица случаи, когато поетът се стреми да вникне във вътрешния живот на природата.В нея той вижда вечна хармония и целесъобразност.Именно това го довежда до  мисълта,че природата е творение на висша , разумна сила, която той нарича Творец, Бог. Според Вазов човек е в състояние , съзерцавайки природата, да се въздигне към Бога.

    Достигнал по този теологичен път за Твореца, в съзнанието на поета тази идея започва да се оформя, от една страна-да заема по-определен образ, а от друга-да буди известни мистично-религиозни чувства.

      Внушителен лирически синтез на своето възхищение, любов и религиозен размисъл Вазов предава в стихотворението си „Към природата”, което е тържествена ода за величието на мирозданието и на неговия Творец-Бога:

     

                  Природо прекрасна, природо всесисилна,

                  що пълна си с дарби, с богатства безчет

                  с кои ни обсипваш кат майка умилна

                  и с хубости дивни пленяваш ни глед.

                  Безкрайни години минали са вече,

                  откакто Създател могущий , велик

                  с едното си слово из мрак те извлече

                  прекрасна, безкрайна и вечна...в миг!

     

      По своя патос и архитектоника това стихотворение е уникално в цялата бългрска поезия.В тази творба Вазов уапява да намери нови думи,нови образи,нова степен на чувството, за да изрази своето преклонение пред вечното тържество на природата и нейния Създател. По този начин Вазов очертава онова духовно пространство, което човекът трябва да изброди, оня духовен ръст,който трябва да достигне , за да отговори на високото си предназначение.Природата отразява величието и мъдростта на Твореца:

     

                  Не си ли ти отзив на мъдрост всезнайна

                  Творенье гигантско на мощна ръка?

                  Не е ли в теб видна таз Личност нам тайна?

                  Не е ли въплатена в теб, тъй да река?

                                                 (Към природата”)

     

      Поетът усеща,че сродяването със света на вечното и универсалното е достижимо. Иван Вазов прославя природата като Божие творение, смятайки,че посредством човека творението почита Бога и Му въздава слава. Човекът е неотменната връзка в голямата верига на битието.За Вазов прородата си остава една от най-величесвените книги на битието.За него тя е най-дивната и величава поема на Твореца, пълна с необознаваеми тайни, тя е храм за отдих и молитва, убежище от тревогите и суетата на живота, възродителката на угнетителния дух и измореното тяло.

      По-интимно проникване във вътрешния живот на природата като особен свят виждаме в „Какво мълвеше Монблан”:

             В призвездния предел, във синий хаос, дето