Релативизъм в творчеството на Атанас Далчев

  • Курсова работа

    по

     

    Релативизъм в литературата и изкуството на ХХ век

    Тема: Релативизъм в творчеството на Атанас Далчев

     

     

    Атанас Далчев е роден на 12 юни 1904г. в Солун. През 1922г. завършва 1 мъжка гимназия в София. За пръв път публикува свои стихове в колективния сборник „Мост“. Деен участник в литературния кръг „Стрелец“.  Завършва философия и педагогика в СУ. Автор на стихосбирките „Прозорец“ 1926г., „Стихотворения“ 1928г., „Париж“ 1930г.;  „Ангелът на Шартър“ 1943г.  Дълго след това поетът запазва мълчание и се занимава единствено с преводи. Едва през 1874г. публикува кн. „Стихотворения.Фрагменти“.

     

    Един от основните проблеми в художествения свят на поета философ е проблемът за познанието , за книгите и умозрителния интелектуален опит. В Далчевата интерпретация цивилизацията дарява познание, което обаче носи умора и самота и трагично осуетява срещата на човека със света. Книжното знание се оказва мъртво и умъртвяващо. То отнема първичната свежест на човека, отчуждава го от другите, подменя истинското живеене с функционалното битие на чуждия опит и чуждото слово. "Книгите" обогатяват четящия с интелектуален потенциал, но го лишават от виталност и енергия, лишават го от пълноценно присъствие в реалния свят и от човешка идентичност. Така познанието се оказва "ад" на самотата, подменящ жадувания "рай" на споделения с другите свят.

    В стихотворението „Книгите“, което е посветено на неговия  приятел Н.Гълъбов Далчев представя познанието като нещо отрицателно. Свикнали сме да четем, че чрез познанието се срещаме с нови светове, запознанството с нови герои,  техните светове ни обогатяват. Но Далчев  осъзнава, че книгите са го отчуждили от света, от хората „все сам, аз не познавам хората, не зная и света…“, „ И аз изгубих заради книгите живота и света“. А птиците – „ прелитат и отлитат птиците, изгрява ден, залязва ден, аз дните си като страниците прелиствам уморен“,  те могат да се приемат като символ на хората, които са извън самотния и изолиран свят на лирическия герой. Те не спират да живеят, не спират да летят, а героят е само наблюдател на реалния свят, неговия живот е минал с книгите. Далчев осъзнава, че този свят на книгите не може да замени истинския свят. Така докато чете за чуждия живот, той подминава своя собствен. Така осъзнал как животът е минал през него без да е изживян, Далчев чрез стихотворението „Молитва“ се моли „научи ме пак на простота“.  Той разбира колко струва познанието, но това убива наивността му, познанието убива желанието му за живот, той иска отново да вижда живота по по-прост начин.  За Далчев метафората „Книгата е прозорец към света“ не важи. За него книгата те изолира от света, тя те откъсва от живота, чрез книгата ти не живееш, а опознаваш чужди светове.  Атанас Далчев представя света чрез предметите в  него, той ги описва така, както би описал човек. Те носят тъгата, те предвещават смъртта – вратата,която няма да помогне. Предметите със сигурност са свързани с човек, те няма как да останат изолирани от чувствата му, но Далчев избира за център в неговите стихове да са предметите – вратите, болницата, прозорците, колите,  стаи, стени.

    Идеята на стихотворението „Болница“ е  да разкрие обречеността на човешкото съществуване. За да изрази страданието, поетът така описва предметите в болничната стая, че те са в ролята на психически коментари за  трагизма на ситуацията.   Болницата тук е представена като  мястото между живота и смъртта. Часовникът отмерва времето, но в стиховете на Далчев часовникът отмерва времето, което остава до смъртта.  Макар белият цвят да е символ на чистотата, хармонията,  в „Болница“ е разкрит като предвестник на смъртта  „тази бяла варосана зала“ , „до самите стени прелепени бели легла“, „ и лица побледнели“, „бели покривки“. Атанас Далчев често използва прозорецът в своите стихове. Символното значение на прозореца като граница подсказва, че ще бъде разкрит един от двата свята, които съществуват между двете страни на обекта.  Далчев изобразява прозорците като „затворени и черни“ те не свързват към нищо, те са представени единствено като преграда. 

     

    Във философията на Далчев тези вещи са асоциирани с преграда между два свята. Вратите и прозорците,които обикновено предизвикват представи за защитено пространство и домашно огнище, тук са „входове“ към други пространства и измерения.

     

    В „Повест“ стихотворението започва  една картина, която обърква читателя за това – кое е истинското – отсъствието на героя или присъствието му, кой говори,откъде и изобщо кой е героя, кой е „тук“ и кой „замина за Америка“.  Но със всеки следващ стих объркването става все по-голямо „ и аз съм сам стопанинът на къщата, където не живее никой, ала не съм аз заминавал никъде и тук отникъде не съм се връщал“ ,  „Азът“ е стопанинът на къщата, в която не живее никой. Тук отново може да си обясним това, като неизживения живот, пропиления живот, който се е изплъзнал от героя.,който е минал покрай него.   В творбата преобладават символи на овехтялото – всичко наоколо е преждевременно остаряло,покрито с прах, повехнало това показва пълната липса на живот в къщата. Изрази като „сякаш сто години“, „И ден и нощ, и ден и нощ“  внушават усещане за спрялото време, повторимостта на празнотата.  Използва опозицията мрак – светлина, Далчев свързва мрака с вътрешното усещане на човека и се опитва да избяга отвъд затворените черни прозорци и черната врата.  Затворената къща е мястото, с което се е обградил човекът,  там се е изолирал от хората, говори само с картините, поглежда се в огледалото, за да бъде винаги самотен.  Човекът е представен като чужденец за света и за самия себе си – това е и основен мотив в стиховете на Далчев – проблемът за отчуждението между хората.

    Стопанинът хем е тук, хем е заминал за Америка. Това е неговата къща, но той не е оставил нищо в нея, ако човек влезе вътре – няма да намери нищо. Това не е неговия живот, той не е оставил нито един спомен, нито една любов, затова не може да нарече мястото свой дом, място без истински спомени, само прочетени книги.

     

    От всички стихотворения в „Мост“ Далчев е запазил в сборника „Прозорец“ само „Стари моми“, „Болница“ , „Хижи“ и „Вечери“. И в четирите творби той е извършил промени,когато ги включва в „Прозорец“ и ако ги сравним с първоначалното им звучене се забелязват промените настъпили при автора – той се стреми към простота и конкретност.  Процесът на скъсване със символизма (абстрактността, неяснота) и навлизане в конкретното и обективното е поезията на Далчев от 20-те години може да се свърже с влиянието на модерния през 20-те години диаболизъм върху Далчев. Българският диаболизъм отразява някой реални проблеми на следвоенната действителност : отчуждението от личността;подтискащата власт на вещите,сред които живее човекът изгубил връзка със света и себе си.

    Стихотворението „Дяволско“ е описан процесът на умиране на лирическия герой, стрелките на часовника,който не спира да се върти и описва ада на героя. Позицията горе-долу показва разликата между героя и минаващите автомобили,крясъците на хората, които са долу. Героят е „тъй близо до самия небосвод“. Хората долу са различни, героят е изолиран от тях, той не ги разбира и сяда на прозореца( който отново е това, което го разделя от останалия свят) и ги замерва „със пръст от старите саксии без цветя“.Дори в неизживения си живот и безсмислената смърт,която очаква героят е отново „над“ хората, защото осъзнава истините за живота, а те са заети само със своя бит. За героя техния живот е безсмислен, но те не го знаят. Те са забързани във времето, но към „кръчмите и публичните домове“. Тази тяхна забързаност показва деградацията на обществото.  Момент преди смъртта си героят показва своята агресия срещу хората. Саксиите без цветя символизират угасващия живот. Героят нарича себе си мърша, въпреки че е жив, той вече приема се си за отдавна мъртъв.  Той осъзнава края на живота си и очаква само смъртта. В последния стих проличава разочарованието на героя от хората и това, че не е получил желаната подкрепа от тях преди смъртта си. Тук личи отчуждението между хората. „Не искам състрадание от хората!Аз имам всичко: моя е смъртта“. Разликата между двата свята, този свят долу,който Далчев нарича „весел“ и светът на героя, чакащ само смъртта.