Реферат върху 'Oтело' от Шекспир

  •  

     

    РЕФЕРАТ

    по европейска литература

     

    Отело“ е една от „великите трагедии“ на драматурга Уилям Шекспир. Написана е през 1604г. - късния период от неговото творчество. Състои се от пет действия и е написана в бял стих и петстъпен ямб като отделни места са в проза.Основни теми в трагедията са междурасовите отношения, ревността, комуникацията между хората.

    За разлика от останалите трагедии на Шекспир, „Отело“ в най-малка степен е свързана с впечатляващи исторически събития. Грижата за съдбата на държавата играе второстепенна роля и това е причината мнозина да я разглеждат като “лична трагедия“. Още повече, че действието не протича в далечното историческо минало, а почти по времето на Шекспир.Както „Хамлет“ , така и „Отело“ е трагедия на разочарованието, но на разочарование много по-онеправдано, отколкото при датския принц. И тук характерът на героя се разпада пред очите на зрителя вследствие от едно начало, всадено в душата му отвън. Прието е тази драма да се разглежда като „трагедия на ревността“. И наистина благородният мавър Отело допуска злодеят Яго да посее в душата му отровният бурен на ревността, под въздействието на която извършва непоправимото - да отнеме живота на горещо обичащата го Дездемона. От всички трагедии на Шекспир „Отело“ е най-мъчителната и най-малко доказва, че страданията имат своето място в един свят, направляван от морала. Това донякъде се дължи на факта, че Яго не се явява като такова мощно въплъщение на злото, каквито са другите злодеи на Шекспир. Той няма нито ранга, нито силата на Клавдий, няма дъщерите на Лир, няма и свръхестественото обаяние на вещиците в „Макбет“. Той работи сам чрез дребни, мръсни интриги и не поражда чувството, че с унищожението му държавата се освобождава от злото.

    В „Отело“ Шекспир представя чернотата на своя герой с твърда важна функция – черното обикновено е цветът на злото. Но тук, парадоксално при една драматургия която все още запазва доста от средновековната си символика – черният мавър (Отело) е „бял“ по душа, а белият Яго – пъклен злодей. Тук драматургът отново подхваща мотива за несъответствието между привидност и реалност. Цялата драма е изградена върху контраста между тези две личности – на Яго и на Отело. И ако при „Хамлет“ се удивляваме на изкуството, с което дра различни характера са събрани в една личност, то тук чудото се състои в това как двата характера излъчват своята специфичност. Може би това е една от най-безнадеждните трагедии на Шекспир не само поради факта, че  в нея трагична жертва става самото въплъщение на чистотата и невинността (Дездемона), но и защото Отело бива свален от висотата на изключителното си човешко благородство до положения на обезумял звяр, който не владее постъпките си.

    По природа Отело не е ревнив, напротив – той е доверчив. Шекспир пише историята на човек, който се различава от другите не само с цвета на кожата си, но и с душевните си качества: честност, искреност, детска доверчивост. Любовта им с Дездемона е естествена, защото съдържа тези качества. Между тях съществува близост като при Ромео и Жулиета. Смелият воин, непобедимият генерал (затова Сенатът на Венеция го изпраща в Кипър) е и простодушно дете, което не подозира, че на света има подлост, коварство, лицемерие. Затова толкова лесно вярва на приказките на Яго за предателството на своя верен лейтенант Касио и за изневярата на любимата Дездемона. Пред човек като Яго Отело е беззащитен, защото умът му не може да побере съществуването на такава мерзост.Че е мавър, или по-скоро негър, няма никакво значение за неговата психика, нито пък влияе съществено върху хода на събитията. Отело изцяло се променя, когато научава за изневярата на Дездемона. Нежността му се превръща в грубост, доверчивостта му – в подозрителност. Във всяка нейна дума и жест му се привижда лъжа. Единственото му избавление от разяждащото го съмнение е решението, до което стига: да убие Дездемона. Трагедията на мавъра не е само в това, че се поддава на манипулация. Той деградира като личност и неусетно се смъква до онова неконтролируемо, почти животинско състояние, до което иска да го доведе Яго. Измъчен от пристъпите на ревността, Отело възприема и последния съвет на Яго – да удуши Дездемона в уж омърсеното от нея легло. Дори в момента на убийството, още преди да разбере страшната си грешка, Отело вече със собствени сили е успял да се освободи от отровата на Яго. Той убива, но не в сляпа ярост, не като дивия звяр, който Яго е успял, макар и за малко, да направи от него, а спокойно, като изпълнител на справедлива присъда и пазител на собствената си чест.Отело се нарича “честен убиец”. По-високо от всичко за него е честта, макар и любовта у него да е неугасима Той не може да остави безчестието ненаказано. А след като убива Дездемона той разбира, че е невинна, че и двамата са станали жертви на чудовищната интрига, изплетена изкусно от Яго. Самоубива се, след като съзнава целия ужас на постъпката си.

    Яго езлодея“ в творбата. В сюжета на тази Шекспирова трагедия той е основната пружина на действието, източникът на интригата. Неговата единствена цел е да унищожи Отело, без да има някаква основателна, подобаваща причина. Безсмислено е да се търси причината за породеното зло у него – много често причината, целта, смисълът, същността на злото са именно в това, че то всъщност е абсурдно, немотивирано и несъзнателно. В същността си Яго е нахалник и плебей, чувства се унизен, задето е принуден да служи на “мавъра”, мрази го, а гледката на безметежното щастие на Отело и Дездемона го кара да изплете около тях чудовищна интрига. В мрежите му попада лейтенант Касио, подчинен на Отело. Яго е пълната противоположност на Отело: хитър, коварен, завистлив, готов да извърши всякаква низост, за да разруши хармонията, която вижда в Отело. Яго е един от характерните за Шекспир типове на “злодеи”, но за разлика от Ричард III или Макбет той е дребнав, такива са замислите и стремежите му. Той не е “въплъщение на злото”, той е просто злобен интригант, но интригата, родена от ограничения му ум е достатъчна, за да подчини (в крайна сметка и да погуби) великодушния Отело. Двигател на мислите и постъпките му е омразата към всеки, който го превъзхожда, а тя се оказва страшна разрушителна сила. При това той познава законите на човешката психология, но само онези, които предизвикват подли постъпки. Извисените постъпки толкова го дразнят, че инстинктивното му желание е да чупи, да унищожава. Способен е да намери слабото място на всеки и майсторски да го използва. На финала е разобличен от жена си и от безсилна злоба я заколва. От всички герои само той остава жив – в очакване на съда и екзекуцията си. Поведението му не може да бъде обяснено в терминологията на индивидуалността, а по-скоро в термините на принудата, поради които и действието в трагедията е отворено, за да включи и публиката и нейните възприятия за борбата между доброто и злото. Те, зрителите, няма да си отидат вкъщи, надявайки се никога да не срещнат някой като Яго, а по-скоро ще си тръгнат, разбрали нещичко от природата на злото и колко бързо щастието може да се срине.