Речта за Златния век

  • Речта за Златния век

        Ренесансът е „повторно раждане”, събуждане на човечеството за „великото обновяване , за но нов живот в един обновен хармоничен свят. Красотата е издигната в култ , нейната цел е да събуди заспалата душа , да създаде радостни пориви за пълноценен живот и възвишено творчество. Ренесансовите творци считат , че младите трябва да се възпитават в дух на морална дисциплина чрез познаване на историята , етиката , поезията , музиката , риториката и знанието за Природата . Високото и благордно слово ражда свръхизобилие от идеи , намерения и пориви . Човекът като брънка от великата верига на мирозданието реализира своята индивидуалност чрез словото и действието .

       Дон Кихот въплъщава духа на великата епоха , в която живее . Хуманистичните идеи на Възраждането той превръща в поетично слово , във философски разсъждения и в смелостта да променя света.Всичко това е синтезирано в Словото за Златния век , произнесено пред козарите .

       В цивилизацията на номадите животновъди образът на пастира е идеализиран . Според Битие Яхве приема благосклонно приношението на Авел ( името означава „пастир” – пурвородните овце на стадото , като отхвърля даровете на Каин . Библейският разказ отразява идеализацията на „чистото и просто” съществуване на номадите пастири и отхвърлянето на уседналия живот на земеделците .

      Образът на пастира придобива и религиозна символика :
       1. Бог е пастир на Израил , той води еврейския народ и го закриля;

       2. светския и духовен водач също е наричан пастир на народа ; Давид бил овчар ;свещениците са пастири на паството

       3. царете са пастири , избрани от бога;

       4. „Аз съм добрият пастир”, казва Исус Христос;

    В символиката на пастира е вложен и друг смисъл:

       1. интуитивна и житейска мъдрост;

       2. пастирът символизира бодърстването , постоянна бдителност , той е буден и вижда ;

       3. като номад той е без корен , изобразява душата , която е вечна;

       4. пастирът закриля стадото – тази закрила е свързана с познание на нещата от живота;

       5. пастирите първи разбират за раждането на Христос и му се покланят;

       6. поради различните функции , които изпълнява , на пастира се гледа като на мъдрец , съзерцател, докоснал се до истинската същност на нещата

        В литературата възниква цяло направление , наречено „пасторална литература” – през  трети в.пр.Хр. гръцкият поет Теокрит, пишейки за сицилианските пастири ( pastors ) , установява модела на литература , посветена на селския живот , според който модел животът на пастирите е идеализиран – вечно лято , красиви , млади и елегантни пастири , които съчиняват и пеят песни , отдавайки се на радостите и скърбите на любовта.

    Аркадия е област в Южна Гърция , чиито жители в старогръцката поезия са изобразени като весели и щастливи пастири . Този мотив преминава в римската литература , установява се трайно в Средновековието и бива възприет от поетите на Ренесанса – поетът Санацаро популяризира мита за Аркадия , този мит е езически в основата си , той е възхвала колкото на Античността , толкова и на сетивно – чувствената природа на човека , утвърждава както сетивните , така и духовните наслади .

    Пастирите са козари , а не овчари – това не е случайно . Овчарите , които Дон Кихот среща , не го разбират и са груби с него. Овенът е дневен и соларен символ , той е свързан с реалностите, с материалното благоденствие . Козелът е нощен и лунен , свързан с мистичните религиозни тайнства . Той е преди всичко трагично животно , трагедия означава „ песен на козела „ – обредна песен по време на Дионисиевите празници , животното е посветено на този бог , защото когато бог Дионисий избягва в Египет , приема облика на козел . В египет имало светилища на бога коза или козел , наричан от гърците бог Пан .През Средновековието козелът е възприеман като нечисто животно , сатаническо изчадие , въплъщение на низки страсти и порочност. Сервантес в романа си „Дон Кихот „ връща гръцката езическа семантична натовареност на козела – свят и божествен , трагично животно , симовл на щедрия и жертвен порив към живота . И отново нека припомним – „трагедия” означава „песен на козлите” , а не на овцете .

    Козарите са извънредно гостоприемни , постилат кожи , слагат селската си софра и подканят гостите си да споделят с тях трапезата . Подчертана е тяхната естественост и учстивост на „простички хора” . След това те казват , че сле като са го приели и нагостили радушно , желаят да му създадат „удоволствиеи наслада”, като техен другар попее . Козарят Антонио пее романс за своята любов , но съчинен от чичо му , свещеника , Католически свещеник да създава любовна песен би било немислимо през Средновековието . Ренесансът гледа на любовта като акт на самосътворяване , в който влюбеният открива пътя към Бога и към съвършенството , способността да се обича се счита за божествено качество , любовта дава на ренесансовия човек радостно усещане за живота . Песента на Антонио е синтез от звученето на рицарската поезия и виталността на ренесансовото светоусещане , екстатично извисило силата и болката на изживяванията си . Любовта на обожателите на Марсела носи белезите на трубадурската поезия – из планините и долините отекват воплите на влюбените , върху стволовете на високите букови дървета е издълбано името и , чуват се любовни песни , отчаяни ридания и въздишки, момците по цели нощи не мигват , унесени в мислите си .

        Като изключим любовта на Дон Кихот към Дулсинея , най-поетичната възхвала на това чувсто в книгата е направена в XI – XIV глава , при козарите.

     

     

    Обстановката в сцените при козарите

     

    Пасторалната литература идеализира селския живот – изграден върху естествената връзка с природата , върху хармонията на мирозданието . Сервантес също разглежда света като единно органично цяло , в което всички реалии са взаимно свързани. За неговия герой , Дон Кихот , светът е добър и човекът е божи образ , злото е привнесено от силите на хтоничния свят – великани и магьосници.

        В словото си пред козарите за Златния век героят актуализира два мита – библейския и старогръцкия

      1. Старогръцкият мит , разказан от Хезиод , говори за 5 генерации човешки рода – златен,сребърен,бронзов,род на героите и железен род . След като хората са родени от Земята , подобно на първите богове , те произлизат от Тея , живеят под упралението на Кронос . Това човечество живее при боговете , „техните могъщи братя”. Хората „деляха богатство и почести помежду си „ (Хезиод – „Теогония”). Те не работят , тъй като земята им предлага всичко , от което се нуждаят . Животът им преминава в танци , празници и всякакви веселия . Те не познават нито болестите , нито старостта и умират , сякаш повалени от съня