Реалност и фантазия в 'Животът е другаде' на Милан Кундера

  • КУРСОВА РАБОТА

    на тема

    Реалност и фантазия в „Животът е другаде” на Милан Кундера

     

    Милан Кундера пише „Животът е другаде” още 1969 г., но романът е издаден за първи път във Франция едва през 1973 г. Това се дължи на политическата натовареност на романа, която се е видяла заплашителна на тогавашната комунистическа власт в Чехия. Около романа възниква интересен дебат години след написването му. „През 2008 г. при поредното преразглеждане на досиетата в Чехия излиза наяве документ, според който Милан Кундера е предал на Държавна сигурност беглец, укриващ се от народната власт. Осемдесетгодишният писател отрича, институциите не изразяват ясно мнение, живи свидетели няма. Удивително е, обаче, сходството на обстоятелствата в живота и в романовия сюжет. А може би наистина човешкият живот не е един и не се случва на едно-единствено място и време, може би той винаги е тук и някъде другаде, може би постоянно сме будни и спящи, себе си и другите хора?”.

    В „Изкуството на романа” Кундера споделя следното като работна хипотеза за „Животът е другаде”: „Поетът е младеж, чиято майка го подтиква да се изложи на показ пред света, в който не е способен да влезе”. Това изречение се превръща в движеща сила на неговото произведение.  От една страна майката на Яромил наистина се опитва да го покаже на света, но от друга тя е изградила една илюзорна стена около него, нейната любов не й позволява да го остави без надзор. Поета да е спокоен се оказва най-важно за нея, а неговото спокойствие е постигнато чрез премълчаване и криене на факти от действителността. Яромил се оказва неспособен да възприеме реалността такава, каквато е. Той заема защитна позиция, криейки се зад маска всеки път, когато се окаже лице в лице с действителността. Момчето сякаш живее в свой свят, който самият Поет е измислил. Лозунгът „Мечтата е реалност” се превръща в лайтмотив на книгата.

    Още в първата глава на книгата има смесване на живота на Яромил с изкуството. Майката на Поета предпочита да бъде оплодена от статуята на Аполон пред това детето й да е резултат от една сексуална авантюра с инжинера, т.е. тя има авторизиран метаразказ за произхода на сина си, фантазия, лична легенда. Майката продължава да ориентира живота на Яромил около изкуството. В неговите ранни години именно тя решава, че Яромил има талант и насочва живота му към думите за нещата и дори трансформира казаното от детето според желаното от нея. Така още в началото се появява копнежа за удовлетворителната версия на света, пак чрез език, който обслужва фантазията й, отново чрез метаразказ. По този начин още в несъзнателните години на Яромил се създава един нереален, подлъгващ свят. Цялата семейна среда изгражда един нереален свят за Яромил, свят на фантазии, отдалечаващ го от живота на околните. Приятели се явяват хората от семейството на Яромил. Баща му играе с него футбол и Яромил си представя, че е вратар на голям международен форум, дядо му го води в козметичен магазин и Яромил си представя, че измисля нови парфюми, дори кучето му представлява обект на фантазии – как всички му завиждат, когато Алик го чака пред училището. Кучето като любим обект измества, подменя реалността на другите, на хората, които са мястото на личния инфантилен конфликт на малкия Яромил, малкият моделира реалността чрез фантазията си, също както майка си. По-късно майката сама съзнава, че жертва всичко, в името на спокойствието на Поета, а това Яромил да е спокоен става причина и условие за изолацията му от реалния свят. Майката обаче разбира, че именно нейния син е нейното спасение, нейното бягство от действителността. Той е нейното творение, в което тя намира душевен мир.

    „Вилата сред тихата градина, тъмната река с привързаната лодка, събуждаща мечти за нови плавания, черният кабриолет, който спираше от време на време пред вилата и откриваше високата дама, подобна на княгините от приказките за замъци и крепости, запуснатата къпалня, в която можеше да се влезе направо от кабриолета, както се влкиза от столетие в столетие, от сън в сън, от книга в книга, ренесансовият площад с тясната аркада, зад чийто колони са се дуелирали рицари – това беше светът, в който Яромил очарован пристъпи.” Целият този свят е пред Поета, пред неговите очи, той се обвързва в съзнанието му отново с мечтата, с фантазията, с преплитането на различни измерения. Реалността на персонажа Яромил е реалност според единствено условие – „аз”.

    Споменаването на художника на „вътрешния свят” се оказва за Яромил ключов момент за бъдещото развитие. Различността на Поета е обоснована от по-богатия му вътрешен свят и това изглежда напълно обяснява неговата изолираност от другите деца в училището. Яромил поставя под въпрос самото съществуване. Той затваря очи и си представя, че реката я няма и въпреки доказателството, че тя е там, когато той отваря очи и я вижда, нищо не може да му докаже нейното съществуване. В случая Кундера разгръща и проверява в романова ситуация една от тезите на екзистенциализма, а именно, че съществуването не е идентично със същността, съществуването е избор. Функцията на реалното е поставена при Поета още в тази ранна детска възраст под въпрос. Животът изглежда трябва да бъде търсен другаде.

    За първи път Поетът излиза от полето на своите фантазии и се сблъсква с действителността, когато рисунките му не биват оценени високо както в училище, така и от художника. Той казва на Яромил думи, които могат директно да се свържат със сюрреализма: „Сега започни да рисуваш, каквото ти хрумне в момента, не мисли дълго, направо рисувай” (стр. 40). След което следва нов провал – нова рисунка на кучешка глава, което е устойчивият образ на фикс-идеята на Поета за фантасмагоричната подмяна на реалното с желано. Има и поредица от неуспехи на момчето в поставяните му задачи върху сюрреалистичните картини на Миро, което е и ясен знак за разграничаването на Поета от това течение.

    Когато Яромил започва да рисува голи жени и да наднича под полата на прислужницата, т.е. когато започва половото любопитство на Поета, майката се вижда принудена да се намеси. Тя обаче се проваля и вместо да накара художника да вземе мерки, сама се оплита в неговите мрежи и се превръща в негова любоница. В този епозод Яромил е в дома на художника за редовния си урок. Действителността обаче отново остава встрани от Поета. Вместо това, художникът, очевидно в добро настроение, одобрява и дори хвали нарисуваното от момчето по поставената задача, в резултат на което Яромил е изключително щастлив. Изкуството в този случай се явява цялостен заместител, на живота такъв, какъвто е в действителност. За Яромил най-важна се оказва положителната оценка на художника, а това че учителят е с някаква жена е нещо, което Поета отлага за разбиране в далечното и неопределено бъдеще, т.е. най-важна е високата оценка за успешността на вътрешния му проект за реалност.

    В процес на обучението си при художника Поета все повече започва да прилича на него. Чете книгите, пращани като контрабанда за майка му, но не от кора до кора, а това, което му хареса, т.е., което е съвместимо с неговите представи. Цитиран е Пол Елюар, един от основоположниците на сюрреалистическата поезия. Майката на поета откровено не разбира тези книги, тя е по-силно свързана с реалността и тази поезия за нея представлява поредица от безсмислици. Въпреки първоначалното си разминаване с тази естетика, на тринадесет годишна възраст Яромил вече е изцяло обладан от нея под влияние на художника. Стига се до поредната фантазна трансформация на първичната сцена, в която желанието на майката на Поета да бъде обладана от статуята на Аполон е изместено от нова – вече тя е естетическият предмет (превърната е в произведение на изкуството от художника) - обект на сексуална насада и е обладана от своя създател. Тя се превръща в негова фантазия, в негов образ, с който той може да прави, каквото пожелае. Реалността в този случай е подчинена на фантазиите на художника.

    Детските години на Яромил се вместват в хронологично-обективното време на Втората световна война, жертва на която става любимия на прислужницата Магда. Поета гледа на това като на театрална постановка. Реалната драма на една влюбена жена, загубила мъжа си, за Яромил е единствено драматичен етюд, в който той се намесва отново чрез фантазията си, като я успокоява с думите „не плачи”. Дори в този случай, когато реалността зашлевява шамар, чийто звук съвсем ясно може да се чуе, Яромил не отразява звука в неговата действителност. Поетът чува това, което неговият илюзорен свят е отразил в своя небосвод. Яромил вижда романтичното в ситуацията, изпитва „влажна възбуда” и „копнеж да обгърне това лице с нежност, да го милва и утешава” (стр. 60). Поета дори превръща Магда в част от своите любими произведения, отъждествява прислужницата със стих на Елюар – „тъга лице красиво”. Дори когато вижда голата Магда през ключалката на вратата, докато тя се къпе, Яромил прибягва до услугите на въображението си. След като тя сяда във ваната и Поетът може да види само лицето й, въпреки че той вече я е видял гола, Яромил трябва „да си доизмисли към това лице и голите гърди, корем, бедра, задник; това беше лице, озарено от голотата на тялото (стр. 63). В този случай отново особено ясно личи акта на творчество спрямо желания обект (прислужницата) – трансформацията на реалността чрез разказа на копнежа. Тя се превръща едновременно в негова муза и творение.