Развитие на елегията от Каравелов до Дебелянов

  •  

    КУРСОВА РАБОТА

                                                         

     

                                                                                   На тема:

     

    РАЗВИТИЕ НА ЕЛЕГИЯТА ОТ КАРАВЕЛОВ ДО ДЕБЕЛЯНОВ
     

     

                Някъде около 2200 г. пр. Хр. един шумерски поет –Лудингира оставя на поколенията две стихотворения, в които оплаква починалия си баща и починалата си съпруга.

                Към  V в.пр. Хр. древногръцката лирика достига своя разцвет, като терминът „лирика” обозначава начина, по който се е изпълнявала поезията - с акомпанимент на лира. С течение на времето се оформят два дяла - песенна лирика (хорова и солова) и декламативна -тази, която се рецитира (декламира). На свой ред декламативната лирика е позната чрез два основни жанра - елегия и ямб.

                Елегията и ямбът интерпретират обществени въпроси и проблеми. Елегията (от грц. жалба) се пише в елегическо двустишие и разработва военни, философски и най-общо казано, поучителни теми. Популярни са например елегии, в които  воюващите мъже се призовават да бъдат по-смели в битките (Тиртей). Други известни представители на елегическия стих са Теогнид от Мегара, Фокилид, Калин, Солон от Атина.

                Промяната в елегията като жанр настъпва с Мимнерм от Колофон. Епическата гордост и енергия се сменят с меланхолия и самотно размишление върху преходността на човешкия живот. Веднъж въведена с Мимнерм, тъгата постепенно се превръща в основно и отличително чувство в елегията.

               Няколко века по-късно с творчеството на римските поети Албий Тибул и Пропереций

    (I в. пр.н.е.) и Овидий (43 г. пр.н.е. - 17 г. сл.н.е.) минорното звучене става характерен белег на елегията като поетична творба.

               Елегията намира благоприятна почва за развитие в епохата на романтизма,  защото романтичният герой е горд самотник, неразбран от обществото, който живее с усещането, че животът му минава без цел и посока. Романтичният герой е обзет от „мирова скръб”, причината за което е усещането му за тотално неудовлетворение от съществуването си. В този смисъл елегията се оказва най-подходящият жанр за изразяване на тъгата, скръбта, отчаянието и меланхолията на романтическия герой.

              Успоредно с това се развива и гражданската елегия, съсредоточаваща вниманието към значителни национални и обществени проблеми. За „предвестник” на елегията от този период се счита френският поет Пиер дьо Ронсар, а същинският си разцвет елегията постига в поезията на Гьоте, Ламартин, Байрон, Шели, Пушкин, Лермонтов.

              Концептуално елегията е поетическа творба, в която лирическият герой изразява богата гама от отрицателни чувства и преживявания - тъга, отчаяние, неудовлетвореност, скръб, причина за което е  разминаването между идеала и реалността.  В това отношение елегията наподобява сатирата, в която обаче лирическият субект се разгранчава от обекта, предизвикал у него отрицателни емоции, докато в елегията А-зът се идентифицира, слива се с него.             

              Българската възрожденска литература по разбираеми причини изпълнява идеологически задачи, между които да се даде гласност на народното страдание, да се призове народът към самоосъзнаване и пожелаване на свободата. Емблематични възрожденски елегии са Петко-Славейковите „Жестокостта ми се сломи” и „Не пей ми се”. След него Любен Каравелов, Иван Вазов и най-вече Христо Ботев извеждат елегията до върховете на националното поетическо богатство.

             След Освобождението тематичният обхват в елегиите се разширява – от страданията в любовта (Яворов) до страданията на народа (Вазов); от скръбта по загубилите завинаги родината си македонски патриоти (Яворов) и загинали български борци за свобода (Пенчо Славейков) до скръбта по отминалите завинаги щастливи дни (Дебелянов).

             Примери за известни български елегии можем да намерим в творчеството на почти всички големи български поети.

     

                  Българският писател Любен Каравелов е роден в Копривщица,  но животът му така се стича, че по-голямата част от него преминава извън пределите на Отечеството. Известно време Каравелов е в Цариград,  а от  1857 година до 1867 година в Москва. Две години живее и в Белград, докато от 1869 г. се установява в Букурещ. Там се занимава с революционна и публицистична дейност, пише научнопопулярни книги и сборници, библиографски трудове и статии, като допринася много за развитието на обществената мисъл на България в своето време.

               Най-хубавото стихотворение на Каравелов, пято като народна песен и завладяло душите и сърцата на поколения българи, е елегията “Хубава си, моя горо”. Елегията разкрива непосредствената и искрена носталгия, синовната обич и патриотизма на емигранта по любимото Отечество. Лирическият герой изповядва:

    Хубава си, моя горо,

    миришеш на младост,

    но вселяваш в сърцата ни

    само скръб и жалост:

               Далеч от Отечеството, изгнаникът  се поддава на спомена за него и откроява гората като символ на непокорния дух на българина, на свободолюбивата му натура, на всичко възвишено и героично в народното битие. Българската гора в „Хубава си, моя горо” е символ на поробеното Отечество и “мирише на младост”, защото открай време е укривала млади български хайдути. От друга страна, това признание съдържа скритото съжаление, че хиляди млади българи живеят като изгнаници, далеч от скъпото Отечество, че гората има нужда отново да се изпълни с млади патриоти.

              Гората е и олицетворение на „всичко българско и родно” и лирическият герой припомня, че това са:

    твойте буки и дъбове,

    твойте шуми гъсти

    и цветята, и водите,

    агнетата тлъсти,

     

    и божурът, и тревите,

    и твойта прохлада,

             Прохладната, спокойна и величествена гора  символизира майка България, но лирическият герой е обзет от тъга и отчаяние – дните и годините отлитат една след друга, а той така и няма възможност да се порадва на нейната хубост и красота. Нещо повече – минават годините, а гората е все така красива, но пуста. Нейната красота ще засияе в цялата си прелест едва когато възвърне славата си на  героично пространство, в което ще гърмят пушки, ще се чуват викове за свобода. Затова прекрасната природна картина не само не прогонва от съзнанието на лирическия субект картината на безкрайните му емигрантски страдания, но дори и ги засилва.

            „Хубава си, моя горо!” със своята интересна композиция - първата строфа се повтаря като четвърта, с което елегичното чувство се откроява още по - ярко,  е забележителна творба на възрождеската ни поезия. Тя се запява от стари и млади, защото, от една страна, възпява българската гора, символ на юначеството, а от друга, характерното елегично чувство в най-голяма степен изразява душевното състояние на народа в последните години преди Освобождението. .         

             И не е чудно, че „Хубава си ,моя горо!” намира своето белетристично продължение в повестта на Каравелов „Българи от старо време”, където той споделя: „Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили краю! Обичам те от всичката си душа и сърце, ако ти и да си обречен на тежки страдания и неволи! Всичко, щото е останало досега в моята осиротяла душа, добро и свято - всичко е твое! Ти си оная благословена земя, която цъфти, която е пълна с нежности, със сияния и величие, следователно ти си ме научило да обичам и да плача над всяко едно човеческо нещастие - а това е вече много за един човек...”

     

              Лириката на Христо Ботев е рожба на ХIХ-ти век – век на националноосвободителните движения и формиращите се нации. Преосмислил опита на човечеството и проблемите на народа и Отечеството, поетът революционер създава поезия, в която идеалът е постигането на политическа, социална и духовна и свобода. Ботев изпреварва възрожденските поети  и създава феноменални модели на мислене, феноменални образи. За възрожденските поети свободата е  мечта, утопия, а за Ботев - цел, която може да бъде осъществена чрез отказване от всичко „мило и драго”, борба и саможертва.