Раздвоения свят в дервишово семе

  •  

    Раздвоения свят в Дервишово семе

     

        „Дервишово семе” е безспорен шедьовър на българския разказ. В море от любов и омраза Николай Хайтов завързва възела между човека и рода. Героят на Хайтов – Рамадан е родоичанин със силно развито чувство за дълг и чест, за всеотдейност и милосърдие.

     

    В разказа „Дервишово семе” геройте живеят в един раздвоен свят – в света на отговорността за запазване на рода, където любовта няма  отношение и в света на истинската любов, която е за цял живот.

     

    Главният герой на разказа е от средата на българомохамеданите, но въпросите за верската принадлежност не са в параметрите на авторовия творчески замисъл. Неговият поглед е насочен към отношението между съхранените родови традиций и движенията в душата на Рамадан, към раждането в нея на любовта, а по-късно и на омразата към Руфат и към конфликта между тези силни и полюсни чувства, общозначими и общочовешки. Този конфликт е останал неразрешен, до края на произведението, защото развръзката на сюжетното развитие в тази насока не влиза в обсега на идейно художествения замисъл на писателя.

     

    Думите на Хайтов „Моите герои са обикновени хора – първични, свежи, девствени смели и благородни”, се отнасят напълно до Рамадан и Силвина от Дервишово семе. Източници на свързващата и любов са сърцето, което обича по своя воля, и природата, удостоила човека с правото сам да се разпорежда с чувствата и желанията си.

     

    В отрязъка от щастливото им време, докато двамата са заедно и са още в границите на юношеството, те по детски избягват изпълнението на строгите традиции на рода. Тяхната чистота, наивност и невинност са единственото им оръжие срещу тях.

     

    Заглавието Дервишово семе насочва към нраствения проблем за билогичното предназначение на човека да създаде поколение, който става и родов закон. В разказа негов носител и пазител е преди всичко дядото на главния герой. Неговата воля се ексилицира и като отговорност пред рано отишлия си от света негов син – да не се пресече тънката родова нишка: „Тука искам на Асан Дервишов внук да писне”. Обаче конфликт между внука и дядото като представители на различни поколения, не се създава, тъй като внукът не осъжда родовите традиции. Той приема не само като избежно, но и като напълно естествено не той а дядо/му да му избере булка и да реши кога да го задолии. И през ум не му минава да оспори традицията младоженецът да види своята невеста едва след венчавката, както и поставянето на биологичния закон да се продължи рода над любовта. „Пази дервишовото семе, инак главата ти отсичам” – с тези авторът разкрива загрижеността на дядото към своя внук. Той не дава да се случи нищо лошо с него за да може да продължи рода.

     

    В първичното съзнание на дядото вечният кръговрат на живота се осъществява единствено чрез продължаването на рода, чрез запазването на кръвната връзка между поколенията. И за Рамадан това е нещо естествено и неоспоримо, нещо върху което не трябва да се разсъждава. Той зачита жената, родила му деца, но неслучайно разказва не за своята радост при раждането на първото му дете, а за радостта на дядо си: „Рамадане, бубайков, видех – каза – Дервишово семе и отивам да занеса на баща ти хаир – хабер”. По напред в творбата  става ясно, че чувството на Рамадан за бащина отговорност е първото което го е възпряло да извърши престъпление да отмъсти на човека поругалживота му и разбил щастието му. Любовта му към Силвина обаче става неподвластна на родовия морал, чрез нея той несъзнателно я пренебрегва. Рамадан се подчинява на традицията да създане семейство, но любовта му не се съобразява с нравствените забрани. Невъзможното щастие със Силвина е отворило в сърцето му незаздравяваща рана, която опровергава известната мъдрост, че времето лекува сърдечните и душевни болеки.

     

    Причината за ранната женитба на Рамадан е банална, бигова – прозаична – паролизирала се е дясната ръка на баба му и няма „кой къщната работа да върши”. Но самото изпълнение на решението на патриарха на семейството – дядото – няма драматични последствия. Напротив, създава възможност за естесвено пораждане и развитие на една приказнокрасива любов. Започнала като шеговита игра на пумпал, любовта изявяваща се в началото като нежност и привързаност бързо пуска дълбоки и здрави корени в душите на Рамадан и Силвина, създава такова силно желание да бъдат винаги заедно, че насилстваната раздяла Рамадан приема като пълно обезсмисляне на живота си.

     

    Размислите на героя за неусетното раждане на една нежна и невинна, но силна и дълбока обич са изразени едновременно непретенциозно и запомнящо се : „Докато се развивах ме със Силвина и повивахме, докато сме се смеели и играли, то, сърцето, се навивало, навивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена“. Четиринадесетгодишният Рамадан не е природно готов да осъществи брачната връзка, но авторът е убеден, че това не е пречка да изпитва любовно чувство. Напълно в духа на народната мъдрост е  съждението му, че „кога сърцето се размисли“ за жена, то не пита ни главата ни брадата. Подобна мисъл откриваме в Яворовата поема Калиопа: „че сърце глава не пита, то е птичка дяволита.....“.

     

    Природната красота на Родопите е формирала у Рамадан чувствителност и към физичексата красота на човека, открояваща се в разказа чрез приминаване от хумористичен към нежно лиричен изказ, когато споделя първия си сърдечен трепет, предизвикан от хубоста на Силвина, при което роля има и щастливото несъотвествие между народостно предположение и красива реалност: „:Мислех, че ми е докарал стар бубайко некое женище, а видех момиче като пеперудка, бяло като мляко със замислени очета ей такива“. Сравненията за красотата в думите на героя звучат непредвзето, защото идват направо от живота който го заобикаля. Подобни животозаобикалящи сравнения откриваме в народната песен У Недини слънце грее: „с черни очи еленови, с дълги клепки босилкови, с бели зъби бисерови“. В тези детайли от портретната характеристика на героинята особено приятно звучи изразът „замъглени очета, ей такива“, всяка от думите в които има не само изобразителна, но емоционална стойност. За развълнуваност говори и завършването на цитираните думи е изразителен жест на гальовност.

     

    В особеността на момчето в красотата на Силвина е красиво изразен и посредством действие: „Имах си една закачка, кажи го игра, като се събуди сутрин, миглите и да раздухвам, докато всеки косъм се подреди на място. С нежност, близка до лиризъм, са изпълнени спомените на героя и за косите на момичето; Имаше един коси, ей оттука ако ги видиш – руси! Ако се поместиш малко, видят ти се червеникови, като че греят. Още като се поместиш, жълто злато като живо заиграваше по тях.Любовта в сърцето на момчето се заражда и се изживява като илюстонична, затова в споменатите елементи от физическия облик на девойчето еротичното отсъства. В неговото сърце обичта стои по-високо от разбиранията на дядо му за отношението на мъжа към невястата. В разреза с родовата традиция Рамадан зачита волята на Силвина, отношението му към нея естествено следва законите на сърцето.

     

    В ценностната система на героя за красота на жената присъства и тачени от народа ни нравствени добродетели: трудолюбието, сърдечността и непринудеността, веселият и открит характер. Рамадан е щастлив, че Силвина е не само красива, но и с ръцете си създава красота: „Шеташе, митеше, старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите и  накичени от Силвина с разни цветове и билки, а пък джамчето на одаята плакнеше три пъти на ден.... Метафоричният начин на изказ в тези редове е импулсиран от обичта, оргяла душата му.