Разцвет и залез на българския символизъм

  •  

    Курсова работа

    по:

                                 Образи на културата в медиите

                                                   на тема:

                 „Разцвет и залез на българския символизъм”

      ( сп.”Звено”,сп.”Везни” и „Хиперион” )

     

     

                                                        СЪДЪРЖАНИЕ:

    І Увод                                                                                                            1.Българският символизъм                                                                                                                  ІІ Изложение 1. Списание „Звено”;                                                                                                                      2. Списание „Везни”;                                                                                                       3. Списание „Хиперион”                                                                                                         ІІІ Заключение                                                                                                         ІV Използвана литература

     

    І УВОД

    Според  Български тълковен речник на издателсво Наука и изкуствоСимволизмъте течение в литературата и изкуството в края на 19 и началото на 20 в. ,в което символът ,метафоричността и иносказателността са основно изобразително средство.    1.Българският символизъм възниква през 1905-1907г. и достига връхната точка на своето развитие през 1910-1914, когато в повечето европейски страни на негово място са се наложили постсимволистките „изми” .

          Въпросът кой е основателят на българския символизъм е спорен. За повечето историци на литературата това е Яворов, чиято стихосбирка „Безсъници”(1907)маркира прехода в творчеството му към „поезия на чистата съкровеност”.Като манифест на българския символизъм се разглежда стихотворението „Песен на песента ми”. Други посочват заначало стихотворениетона Теодор Траянов „Новий ден” (1905), в което изповедността и декларативността са заменени от символистични природни картини. Тоест, вече става дума за осъществяване поетиката на символизма.което у Яворов не е доминиращ факт. Това е схващане  на двама от критиците на символизмав България: Димо Кьорчин и  Ив. Ст. Андрейчин. За Кьорчиннито Яворов,нито Тодоров принадлежат към символисткото поколение ,защото  тях стои като основен „новоомантическият”трагизъм на личността,отглас на народническото съзнание от края на века.Докато  за Яворов завоят към символизма се тълкува като резултат на кризата в социално и нравствено отношение ,както и в творчеството му, Иван Радославов, Теодор Траянов и останалите млади творци новотодвижение е спасение от кризисния духовен и обществен живот.

              Поетите,които предсравляват символизмав българската литератураса Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Димитър Бояджиев, Теодор Траянов, Людмил Стоянов, Емануил Попдимитров, Христо Ясенов, младият Гео Милев, а в прозата-Николай Райнов.

             Два етапа с по две фази обобщават развитието на течението у нас , като основната граница между тях е Първата световна война. Първата фаза обхваща времето до Балканската война, а следващите са свързани с дейността на списанията,които организират около себе си кръгове като кръга „Мисъл”:”Звено”(1914),”Везни”(1919-1922), „Хиперион”(1922-1931).

           Според Розалия Ликова младите символисти преминават постепенно към символистичната абстрактност и дематериализацията на образите. В първата фаза преобладаващата форма е все още импресията, пейзажът-настроение,преди символът със своята „двупластова и многозначна функция” да се установи като наложено средство. Това е и времето на пропагандиране на западноевропейските концепции за символизма, отклик на непресъхващото желание да се европеизира българската литература. Теоретиците на ранния български символизъм разглеждат тази задача като най-важна. Символът е средството,чрез което се достига до скрития смисъл на нещата, защото „смисълът е винаги-вече тук , в природата;необходимо ни е само средство,чрез което да го открием и това е символът”(Бодлер „Съответствия”).

    ІІ ИЗЛОЖЕНИЕ

              В първата фаза на символизманеговите теоретици остава еклектици в постановките си. Този еклектизъм се проявява във факта,че те не издигат принципа „изкуство за самото изкуство”,а допускат насочеността на твореца към читателя за неговото усъвършенстване. Символизмът е нагласа на духа,светоотношение,което намира своя израз в особената поетика и в особеното средство-символа.

             През втората фаза на българския символизъм оставят своя отпечатък върху проблематиката и образността на творбите и творческите индивидуалностти. Например,лирическият аз на Лилиев се слива с тълпите  и майката земя, у Дебелянов етическите категории категории дабавят нови аспекти към характеристиката на Аза.

    1.  В сп.”Звено” като теоретици на символизма се изявяват Иван Радославов и Гео Милев, които прецезират концепциите за модернизма и символизма. Те пледират както за субективизъм в изкуството, така и за недопускане на реализма, за отбраняване автономността на изкуството. За Радославов вън от нашата душа не съществува друга действителност и целта на изкуството е да отрази вечната й същност. Гео Милев поставя символизма в контекста на „модерното”:”Модерната поезия е поезията на модерната душа...”В неговото виждане новото изкуство се е еманципирало от вековните традициина старото изкуство.

    2.  В сп.”Везни” бележи третата фаза на българския символизъм .в поезията на повечето символисти се забелязват процесите на отдръпване на мистичната природа  на символа и на „допир” със социалната действителност. Теоретиците обаче задълбочават анализите си върху същността на символа, факт, благоприятстван от залязващата зрелост на движението и натрупания опит в неговата сфера. Главният редактор на сп.”Везни”Гео Милев третира символизма като вид общо понятие за модерно изкуство.

    3. Последните прояви на живот на движението са свързани със сп.”Хиперион” в годините 1922-1923,като след 1925 повечето от най-значителните и оцелели след войните поети напускат списанието. Това са Л.Стоянов, Ем.Попдимитров, Н.Райнов,.краят на символизма се отбелязва в лириката на Ат. Далчев,чийто предметен художествен изказ преобръща изцяло символистичното схващане за света и символа. Последната фаза на движението е представлявано най-вече от антирационалистичните тенденции,изрзени в интуитизъми мистицизъм.

     

    Списание „Хиперион” започва да излиза през 1922 г. ,когато духовното падение на българската интелигенция под напора на отрицателните сили взема катастрофални размери. Именно тогава Иван Радославов с няколко „сърцати българи” решава да го издава . Мястото,което Траянов отрежда на изданието в нашия литературен живот,не отговаря на реалната роля,която то играе.Докато „Звено” изразява младостта и разцвета на българския символизъм ,то „Хиперион” отразява застаряването и окончателното му разпадане.Първият брой на списанието излиза на 1 април 1922г с заглавна корица в античен стил,нарисувана от Борис Георгиев.Две години то се редактира от Тоедор Траянов и Людмил Стоянов,а останалите осем – от Траянов и Радославов.Първата книжка на „Хиперион” не се открива с програмна статия или някакъв манифест.Хиперионовци се заемат направо с реализирането на „тайните” на символистическото изкуство.Понеже тези „тайни” най-ярко се открояват в поезията на Траянов,неговото име заема централно място в списанието.Той започна да изпълнява ролята на законодател и вожд на движението.В списанието наред с името на Траянов стои Л.Стоянов , А.Т.Далчев ,Н.Лилиев,Соня Бичева и др.Изгражда се т.нар „хиперионово братство”,в което централна фигура е Иван Радославов.Той изтласква на предно място Траянов,а останалите членове на братството е трябвало да изпълняват второстепенна роля.Усилията на Радославов са да обедини около себе си всички оцелели след войните символисти.В списанието откриваме първите признаци на една естетическа съгласуваност,долавяме не само усилията за утвърждаване на една школа,но и на определена естетическа концепция за изкуството.Траянов е сочен не само за глава на символистическото движение у нас,но и на цялата българска литература.Поетите излизат и със своя концепция за изкуството – антиреализмът,който довежда антирационалистическите тенденции в българския символизъм до крайна степен,интуитивизма като ключ на движението на българския символизъм.Още с първите си книжки „Хиперион” извършва една широка просветителска дейност,полезна за времето си.Списанието осветлява историческите завоевания на европейския символизъм и системно печати статии за отделни негови представители.Популяризира творчеството Шарл Бодлер,Стефан Маларне,Едгард По и други.Характерна особеност на „Хиперион”е общността на идеите,продължавайки линиите на „Звено” и „Везни”,те се борят против реализма в изкуството.Хиперионовци отвърждават доктрината,че позията в своята дълбока същност е духовна и идеалистична,че тя е призвана да отразява живота на душата,че няма други задачи,освен да разкрива „тайните” на личността.Според тях душевните „тайни” на личността се постигат чрез интуицията.                                                                       Естическата платформа на „Хиперион”се проявава в дейността на Теодор Траянов и Иван Радославов.Емануил Попдимитров е друг представител на „хиперионовата задруга”,който публикува редица статии,в които запознава читателите на списанието с философията и истетиката на Бергсон.Философията на Бергсон намира метафизическо и психологическо основание в „крайния символизъм и експресионизъм”,които преодоляват „естествените граници на изразните средства”.