Яворов и Лора. Мистерията на една гибел

  • За Яворов, Лора и съдбата, за мишките и хората

    В романа „Яворов и Лора. Мистерията на една гибел”, който е с документално-публицистичен характер, авторът доц.д-р Стефан Коларов задълбочено анализира живота и белязаната с фатализъм любов на един велик поет от новата българска литература – Пейо Яворов.

    “Още приживе Яворов получава признанието, че е голям поет и много бързо е приет в кръга „Мисъл”. Много малко са хората от в българската литература пожънали успеха на Яворов, още с дебюта си. „Към неговото непреходно творческо дело се добавя със страшна сила мистерията на една любов и нейната фатална развръзка”. От една страна в творбите на Яворов се долавя трагизъм, а от друга искрено мъжко сърце, което е в непрестанно търсене на „утеха и покой, който се бори със сатанинските сили на доброто и злото в себе си и света”, а в последните дни от живота на великия поет, душата му е изпълнена с нестихваща болка и мъка. Съвсем различен е обаче образа на „фаталната” спътницата на поета – Лора Каравелова. Именно чрез смъртта си през ноемврийската нощ на 1913г. Лора постига точно онова, което неистово е желаела приживе, а именно образът й да остане неразделен от този на Яворов. Кореспонденцията на двамата влюбени, запазена и до днес, разкрива силно бушуващата им любов, белязана обаче с много съмнения. Със смъртоносния изстрел, който слага край на живота на Лора, през студената нощ на 30 ноември 1913г. и Яворов прави неуспешен опит за самоубийство, от който ослепява се слага и краят на тяхната нестихваща любов. След смъртта на Лора Яворов е съкрушен и отритнат от обществото, понася физически болки от злополучния изстрел, обществото го „разпъва на кръст”, виновен ли е или не за смъртта на Лора Каравелова? Именно това „разпъване на кръст” от нападки на обществото довеждат Яворов до решението за втори и за съжаление успешен опит за самоубийство. До сетния си дъх поета се е борел с нестихващите си душевни терзания и за милосърдие от страна на обвиняващите го.

    И докато образът на Лора Каравелова фатално стои до този на Яворов, съвсем различно е мястото на Яворовата чиста и непорочна муза - „крехкото и изтънчено болнаво момиче Минка Тодорова”. Именно Мина е вдъхновителка на стиховете „Вълшебница”, „Две хубави очи”, „Обичам те”, „Пръстен с опал”. В тези стихове чувстваме „романтичната сила на обичта”, докато образа на „фаталната” съпругата „откроява цяла бездна от страсти и противоречия” в емоционалния свят на Яворов.

    Разтърсено от новината за гибелта на Лора и опитът за самоубийство на Яворов, обществото се разделя на две враждуващи страни, в поддръжници и обвинители на Яворов. Двата рода на младите съпрузи започват бушуваща битка. И докато Лориния род обвинява Яворов за смъртта на й, дори Екатерина Каравелова, приживе не признава Яворов за свой зет, то рода на Яворов обвинява Лора, която според близките на поета, ако не бе застанала на житейският му път, животът му би бил много по-различен. Още приживе младото семейство е било белязано от роднинска омраза и антипатичност. Започва ожесточен спор, в центъра на който стои сложния въпрос – „убийство или самоубийство”.

    В романа си „Яворов и Лора – Мистерията на една гибел” доц.д-р Коларов разкрива пред читателя, както различни страни за най-голямата трагедия в българската литература – смъртта на едно младо семейство, така и живота и творчеството на поета с драматична съдба - Пейо Яворов.

     

     

    Слава и „Безсъници”

    На българската литературна сцена Яворов блясва с поемата си „Калиопа”, донесла му ранна слава. Написаната в Анахило изключителна поема, поставя началото на творческия живот на Яворов. Голяма заслуга за развитието на Яворов като велик творец има неговата майка, която още като дете го насърчава да учи, като вярва, че някой ден синът й ще стане „велик човек”.

    Близки и съученици на Пейо Яворов описват ненадминатия поет като тих и сдържан, деликатен и с почит дори към най-бедния. Яворов е бил с тих характер, доброта и извисена любов към книгата. Емоционалност, тревожни предчувствия, странни халюцинации са само част от личните качества на поета още в ранна възраст. Поетът е обичал и женската красота и именно тази обич се отразява в душата му. Друга страст на поета била морето, дори в Поморие имал любима скала, която днес носи името „Яворовата скала”. Яворова слабост била страхът му към тъмнината и мрака, черта открояваща се в събитията от живота на твореца, още повече в последната нощ на съпругата му. Дори след като славата навлиза в живота на Яворов, той остава същия стеснителен и скромен човек, държи дистанция между себе си и останалите, притежава необщителен и своенравен характер, поради което получава прякора „Сянката”. В живота на Яворов се преплитат и интимните му увлечения, както към млади девойки, така и към омъжени жени.

    Яворов преживява огромни промени още при влизането си като ученик в Пловдивската гимназия, а след това и при назначаването му като стипендиант в чирпанската Телеграфо-пощенска станция. В тези години започва периода на истински житейски и творчески растеж, купува много книги, чете социалистическа литература, изучава руски език, пише стихове, които обаче остават непознати на обществото. От всички житейски преживявания и събития в живота му се ражда една от най-значителните му творби, поемата „Арменци”. След „Калиопа” и „Арменци” Яворов е неоспорван от никого поет, достигащ висотите на д-р Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков, Тодор Влайков и др. В поемата „Калиопа”, Яворов ни разкрива изключително мъжко страдание и зов за сърцето на любимата, колкото и недостижима да е тя.

    От писмата на Лора става ясно за мечтата на Яворов да има син, но драмата в живота на  младото семейство става още по-голяма, когато Лора абортира, а едно дете би скрепило иначе разклатения брак на двамата влюбени. Любовта на Яворов към децата била огромна, това личи в постъпките и подаръците които правел за по-малкия си брат, както и към детето на сестра му.

    Една от най-силните връзки на Яворов е връзката му с Дора Габе. Яворов написва и посвещава именно на Дора Габе стихотворението „Насаме”, което включва в „Безсъници”. Това стихотворение е изповед, в която Яворов изразява чувствата породили се в душата му, плътското и сливането на двама влюбени. Въпреки това Яворов е бил сдържан в любовта си към Дора Габе, възхищавал се на прекрасната душевност на Дора. Кореспонденцията между двамата е унищожена преди смъртта на поета, по негово желание. Въпреки че дълго време любовта между двамата е била потулвана, дори отричана по всичко личи, че Дора е заемала важно място в живота на Яворов. Поетът трудно преживява раздялата си с Дора Габе, въпреки големият си опит с жените.

    Неизвестния телеграфист от Чирпан става истинска знаменитост след приемането му в кръга „Мисъл”. Признание за неоспорим поет получава след отпечатването на „Стихотворения” с предговор от самият Яворов.

     

    Време да се живее, време да се мре

    Яворов е бил активен участник в освободителните борби на Македония. На всички места, на които младия поет е работил, той поддържал връзка с другарите си от социалистическото движение. Патриотичното му чувство взима връх и през 1900 г. творецът напуска Анахило, и се мести в София.

    Първата балканска война, която е военен конфликт между Османската империя, от една страна, и съюзените България, Сърбия, Гърция и Черна гора, от друга и за да изпълни дългът си, опълченецът от Македоно-одринското движение Пейо Яворов заминава на 16 юни 1913г. за Кочани, където директно попада в тежките битки. За страшната картина на действителността се разбира от журналистическите статии. Чрез използването на факти и исторически събития става ясно за живота и съдбата на хиляди бежанци от Македония и Одрин. От Букурещ се съобщава, че в Държавен вестник е обнародван кралския указ за ратификацията на Букурещкия договор. В тази връзка се появяват редица недоразуменията. Демобилизират се българските войски и те се завръщат на 2 август 1913г. като са посрещнати с почести от самия цар. По същото време в София се завръща и цялото Македоно – Одринско опълченско движение, участвало във войната с Турция. Въпреки, че войната е прекратена, насилията над българското население, обаче продължават. И докато холерната епидемия се разраства, темата за войната и кървавите последици от нея остава жлъчна и ежедневна. Отправени са клевети към българския народ и армия от страна на близки и по-далечни страни, които са породени от съпротива, въпреки че българското население е разтревожено от международното положение на родината си. У нас пристигат много чуждестранни журналисти, за да отразят пред света случващото се в България. Сред писмата на Яворов попада и изповед на революционера от вътрешната македоно-одринска революционна организация Тодор Александров, който остава безпомощен пред видимия погром. Яворов е съкрушен от загубата на Македония, носталгични са и писмата му към сестра му Мина Крачолова и към Лора. Яворов обаче остава верен на дълга си и продължава да е задграничен представител на ВМРО. Дълго време след решението на правителството военното положение да бъде вдигнато, печата не спира да отправя жлъчните си въпроси по отношение на случилото се и да отправя обвинения. Народът намира спасение в новото изкуство – кино и театър, въпреки драматизма и трагизма надвесил се над България.