Пътят на Васил Левски - от Карлово до Къкрина

  •  

     

    Пътят на Васил Левски – от Карлово до Къкрина

     

     

     

              Заплоден с вечен оптимизъм, времето запазва подвизи и мъдрост, героизъм и благородство, но най-вече – върховната за всичките му измерения човечност – саможертвата. Така пред карловчето Васил Иванов Кунчев, въздигнат от вечното народно стремление за по-светло бъдеще в Апостол на свободата, този велик преселник от далечни, по-съвършени светове, времето се стъписва. Стихове и песни, легенди и разкази, каквото и да кажем за него, все като отеснена дреха не ще покрива могъщия му духовен стан, не ще ни отведе достатъчно близо до същността му. Еднакво могъщо стъпил в миналото и бъдещето на България, Дяконът живее и винаги ще живее като вдъхновяващ съвременник на всички поколения.

              В широките очертания на времето, след бурната деятелност на други исторически личности трудно се съзират портретите им. Изграждат се те както цветна мозайка, късче по късче и съберат ли се те от привидно разхвърлената сложност, се очертава един лик, вече завършен и твърде понятен, който стои добре в рамките на установеното и не буди никакви спорове. С Левски е точно обратното. Разкрива се бързо, отведнъж. В бележника си е оставил неподправено себе си, без да трепне и веднъж ръката му, докосната от силно вълнение. А в сивите страници е отлял неподправено и незримо цялата си духовна биография, само че пресована тъй ярко, че не се вижда нищо освен – Левски. И това е най-вероятното, портретно най-точното, защото дори ярките му качества едва ли не без преходи се сливат, завързани неотменно за едно – освобождението. И необходима е нравствена чистота, каквато несъмнено притежава Апостолът. Наслагва се тя тайно и явно, пласт върху пласт в сърцевината на националния характер, за да може отведнъж, сгъстена толкова могъщо в една личност – Левски, да стане живо отличие на цялата епоха. Защото повелята на времето ще остане мъртва, незабелязана дори, ако не потегли благородни устремления на хора и народи.

             Апостолът на свободата потегля от най-ниското, от онези обществени слоеве, от които започва и при които завършва всеки обществне прогрес. Роден на 6 (н.ст. 18) юли 1837 година в китното градче Карлово, расте в занаятчийско семейство, едно от хилядите в страната. Занаятчийските семейства, наред със суверена предпазливост, отглеждат здрави самобитни национални добродетели, които прескачат високите дувари на затворените домашни огнища и вън на улицата вече измерват гражданското поведение, издигат преграда пред човешки и обществени недъзи. Спазването на нравствеността от всички създава  обща сигурност, макар и с тъй очевидно утолена слабост, често тези, които дръзко я нарушават, получават и значителни предимства. Такива негласни, неписани правила властвуват и в родната стряха на Васил Левски. Бащата на Левски, Иван Кунчев, среден на ръст, рус и физически здрав човек, е справедлив и отзивчив към човешките страдания. Познавайки неговата честност и справедливост, съгражданите му често прибягват до неговите съвети при разрешаването на спорни въпроси. Честен и справедлив Иван Кунчев понася болезнено стеклите се в живота му обстоятелства. Той получава удар и постепенно ослепява. Вследствие засилващата се слепота, той не можа да работи и осиромашаването настъпва бързо. Душевната гнет, че вече е неполезен, бързо подяда и сетните му сили. Когато Левски е 14- годишен, баща му умира. Ранната смърт на баща му, огорчението и мъката, които той търпи в залеза на своя живот, засилващата се слепота и призракът на настъпващата сиромашия се отразяват болезнено върху юношата. Още от рано младият Левски опознава суровата жестокост на живота.

             Останала сама в живота, неговата майка – Гина Кунчева, се заема с препитанието на своята челяд. Над чекръка и в стана тя работи ден и нощ за хляба на своите деца. Станала глава на своята челяд, тя се труди с удвоена енергия, бори се с трудностите и неволята и полага всички усилия, за да изхрани своите 5 деца – Яна, Васил, Христо и Петър, Марийка, която умира още като дете. В борбата с изпитанията и лишенията в живота обаче младият Васил не помни майка си сломена и отчаяна. Той е изумен от нейното спокойствие, самообладание и решителна твърдост. И в тъгата си тази горда жена не позволява леко на чуждите очи да надникнат там, където сама  тя знае как кърви. Скрива скръбта и от децата си. Затова и те я виждат все такава, каквато е останала на снимка – черна пребрадка покрива главата, устните – стиснати, погледът - насилен остър, сякаш за да прикрива чувства. Жизнерадостният дух и мъжествана воля на Гина Кунчева подхранват същите качества у сина. Тази вътрешна близост свързва още по-здраво майка и син.

              Под грижите на майка си Левски тръгва на училище на осмата си година, като най-напред посещава старото килийно училище, но още на следната година се прехвърля в градското взаимно училище. Трудолюбивият младеж свършва трите отделения през 1849 година, научава се да чете и пише, но по-нататък не отива. Семейството запада бързо и не може да го издържа повече. Гина Кунчева не се отчайва, тя мечтае да изучи своя първенец за свещеник, иска да го види образован и просветен. Затова тя предава сина си на грижите на своя брат хаджи Василий – калугер от Хилендарския манастир, изпратен за изповедник и таксидиот в Карлово. Условието между двете страни е младият Васил да служи и помага на вуйчо си, а вуйчото да го изучи в училище. Така бъдещият Апостол става послушник на вуйчо си. Вуйчо му го учи на черковна служба – пеене, а той трябва да чисти и храни коня му. С дисаги, пълни с подаяния, ситни след него, обикаляйки по селата. Вечер му поднася кафето. Научава се да го прави, тъй че да се нрави на придирчивия вкус на вуйчо си. Младият послушник, уморен и потиснат, не пропуска да пее в църквата „Света Богородица”, а карловци заради искреното му старание го даряват с похвали и поприкрито, но трайно уважение. Службата на Левски при своя роднина сама по себе си не е унизителна, но не е и необходима за един бъдещ апостол. Той я носи с примирение като неизбежност, която ще захвърли веднага щом настъпи момента, в който ще я осъзнае като пречка в своя жизнен път. Сега тя му дава възможност да се запознае още по-добре с робската неволя, с безправието, експлоатацията и потисничеството, на които е подложен българският народ. Така смиреността става първата отлика, с която Васил Иванов Кунчев се набива в очите, и най-вече с нея печели благоразположение. Отличава се от братята си – Христо и Петър, вироглави и буйни момчета. В тях карловци съзират бъдещи бунтовници, но не и във Васил. Далеч по-късно, когато ще стане Васил Левски, този благороден, духовно възвисен и дисциплиниран революционер ще доразкрие тази своя характерна особеност – да се подчинява на действителността, но да не става оръдие на обективния й диктат.

             Левски завършва с отличие курса за свещеници на Атанас Иванов в Стара Загора. Хаджи Василий, развълнуван от този успех, считан и за свой, предлага племенникът му да са покалугери. Докато майката е горда, че чедото и ще бъде така ярко отличен, то за сина това е само една следваща крачка по пътека, която преди е поел. Освен това 21-годишният младеж  с калугерско расо стои по-близо до народните борби, отколкото ако беше гайтанджия. В еднакво съответствие  с повелението на времето и потулните предпочитания на душата, чрез замонашването Васил Иванов Кунчев се подготвя за Васил Левски. На 24 ноември (н. ст. 7 декември) 1858 година в сопотския манастир „Св. Спас” младият послушник Васил Иванов става монах Игнатий, година по-късно и дякон Игнатий.

             Но Васил е вече двадесет и четири годишен мъж. Той вижда, че вуйчо му нито отделя някаква заплата за него, нито го изпраща на учение в Русия. Докога ще чака той? Между двамата и без това няма духовна близост,а самият живот ги отдалечава един от друг още повече. Чужд на просветните стремежи на своето време, погълнат от службата си, хаджи Василий остава глух на борбата за църковна независимост на своя народ, както остава глух и за духовните стремежи на своя сестриник.