Пътят и пътуването в 'Житие и страдания грешнаго Софрония'

  •  

     

     

    Пътят и пътуването в „Житие и страдания грешнаго Софрония”

     

     

    В тази тема ще разгледаме въпроса за пътя и пътуването като елементи, даващи ни причини за размисъл върху мотива и историческата реалност, според които е създадено бележитото възрожденско произведение „Житие и страдания грешнаго Софрония”.

    Пътят и пътуването са между най-устойчивите съдържателни и смислопораждащи елементи от фундаменталния тематичен репертоар на литературата. Мотивът за пътя играе ролята на централен организиращ принцип в разкази за реални или въображаеми, дидактично или сатирично представени пътувания. Прагматиката на пътешественическата литература е разнообразна – при цялото си съдържателно единство, тя податлива на променящи се литературни моди, които отразяват както философските настроения на времето, така и актуалните представи за развлечение.

    Въпросните са понятия, обрасли с множествени символични значения, така че литературното им битие далеч не е ограничено в рамките на произведения, които представят същински пътувания. Като архиетипна представа за първична целенасочена активност идеята за пътуването съдържа основни параметри за човешкото.   Най-фундаменталните между тях са самия живот, който се мисли като пътуване, търсенето на знание и опит, писането и четенето.

    Въпреки че пътят се конкретизира най-вече като пространствена престава, а пътуването се осмисля по-скоро в термините на човешката активност, като литературен мотив те са неразчленимо свързани и самостоятелното им проследяване е практически невъзможно. Независимо от дълбоката връзка между съставящите елементи в общия мотив за пътя и пътуването, литературното му осъществяване демонстрира развития, които проявяват хетерогенния характер на мотива и представят трудна за систематизиране панорама

    В най-широкия си семантичен диапазон мотива за пътя и пътуването сюжетостроителен и жанроопределящ фактор. Различните му модификации и конкретизации в западноевропейската литература очертават в многообразието си спецификите на съответните периоди на културно развитие. Поради това смисловите нюанси и конотативните ореоли около съставките на синонимното гнездо-като:странстване,авантюра, пътешествие, дирене, себеутвърждаване и себеизграждане-дават възможност за изключително резултатно изледване на литературата в исторически план. Мотивът за пътуването предпоставя повествователна перспектива, която се ориентира от пътешественика към наблюдавания свят и след това отново от света към променения субект на пътуването, към усъвършенстваните му възприятия и новопридобитотознание.

    След като разгледахме пътя и пътуването в тяхната литературна роля, ще обърнем вниамание на конкретното им участие в разглежданото произведение.

    Основният топос в Житието,който осигурява сюжетно-композиционното сцепление на творбата, е топосът на пътя.За пръв път в българската възрожденска проза Софроний Врачански е направил опит да превъплъти естетически момента на излизането от неговата котловина, от котела Котел, и поемането по пътищата на Османската империя, а и на Европа. Цялото действие в повестта се разгръща в пространството на пътя и дори когато героят остава в Котел, той пак е в това пространство,тъй като по неговите думи селото „е на четири пътя”.

    От затворено, подредено и усвоено пространството на селото се е превърнало в част от пътя, той тече през него, то се намира в неговия поток. Пътят като хронотопична категория носи в себе си знаците за движение не само в пространството, но и във времето. Така авторът открива и потока на движение в реалното историческо време чрез извеждането на своя герой в реалното историческо пространство на пътя на османската империя.Когато герой остава в селото времето се движи-Софроний събира годините на историческите събития, които стават причина селото да се превърне в част от пътя:”В лето 1768 начена се воиска баталия...като повлекоха ония и свирепи агарени ...а нашеи село, като е на четири пута... наченаха да минуват паши...и най-после помина прехвалений Джезаерли Хасан паша.Отхождаше на Русчук”;”В лето 1775 победи московеца турците...Тогива у наше село седеше арнаутски паша...Колико ли страх потеглихме да не ни попленят, като бягат”;”По това начена турчина войска баталия...войска минуваше, конаци имахме”.Когато историческото време няма своите фиксирани координати, в междувремието героят пък се движи по пътищата на Османската империя.

    Героят на Софроний е подвижен човек, той е „герой на пътя”       (Лотман).Още с въвеждането му в сюжета, в първите сведения, които авторът дава за него, изпъква обстоятелството, че той е без–дом-ник.Софроний остава сирак т.е. е нарушена платността на семйното обкръжение като белег на подреденост и усвоеност на света. Героят е осиновен от чичо си, но скоро остава сирак.Тук особено придобива съобщението,че домът на чичо му не е негов и той го купува, за да го направи дом на своето семейство. Този опит обаче е доста неудачен, както и опитът чрез създаването на семейство да постигне щастие.Единственият дом, в който преживява радост, е домът на неговите деца в Арбанаси:”велика радост стана у митрополи, и у дом наш трапеза и учреждение великое”.

     

    Извеждането на героя на пътя позволява в творбата да се разкрие социално-историческата ситуация не само в българска среда, а в цялата османска империя като едно обособено пространство, което в края на повестта е противопоставено на чужбина, на Влашко.Като се придвижва по пътищата на империята, Софрониевият герой среща представители на различни социални груби и националности, а и самият той попада в различни ситуации. Срещата със содомитите в Цариград, многократното му попадане в „затворка”, сблъсъкът с Ахмед Гирай, укриването в турксия харем, при овчарите, при монасите, пленът при Пазвантоглу-това са отрязаци от пътя, по който пътува „грешният Софроний”.Навсякъде го сполетяват беди, навред го дебне страдание. Там, до където се простира Османската империя, царуват хаосът и страданието и там, където царуват хаосът и страданието,се простира Османската империя.Тези понятия стават синоними и така авторът постига внушението за страданието като белег не само на съдбата на своя герой, но на живота в тази империя.

    Дори присъствието на децата като знак за семейна плътност, която според патриархалния светоглед бележи хармония, в света, създаден в Житието, не я предполага задължително. Героят изпитва „скръб голяма”, когато намира децата си в Свищов – „голи седят на рогозина”.Единственото място, където той е преживял „радост велика” – домът в Арбанаси – е разграбено и разрушено. Домът е „разкопан”, а светът „се е разсипал”. Тези две думи – разкопан и разсипан – намерени с изключително тънко чувство за езика, създават внушение за безформеност, неподреденост, която характеризира цялото пространство, обитавано от героя, и която се асоциира със силите на злото и разрухата.

    Проследявайки деиствията в повестта, създадена през Възраждането, носеща отенъка на западноевропейския Ренесанс ще обърнем внимание на мотива и целта на пътя и пътуването. Софроний тръгва по несигурните пътища на Османската империя, подтикнат не само от патриотични пориви, но и от вътрешната душевна необходимост, която го съпровожда във всички негови рисковани дела.Заел се веднъж с нелеката задача да разпространява христянската добродетел, която векове наред е тлеела под тежестта на османското иго, героят ни поема пътя към възродяването на националното самосъзнание. В Житието ние не намираме старателно, но не толкова точно, подредени събития, описани от Софроний Врачански, а нещо повече,то ни дава един различен ъгъл, от който да тълкуваме Софрониевото пътуване.В жестоката реалия, където протича цялата житейска дейност на духовника, пътят и пътуването придобиват двойнствена семантика – ту като пространствени понятия, ту като способи за достигане на желаното.