Психологията на човека от изтока в разказите на Иво Андрич

  • КУРСОВА

     

    РАБОТА

     

    Тема:          Психологията на човека от изтока в разказите на Иво Андрич

     

    Предмет:    Славянски литератури

     

    Иво Андрич притежава значителен и оригинален белитристичен талант. Докато преди втората световна война той отдава таланта си на разказа и новелата, след войната публикува и три романа, които окончателно го утвърждават като майстор на разказаното изкуство.

    Иво Андрич е роден в Долац при Травник през 1892 г. Произхожда от семейство на занаятчия. Баща му умира, когато бъдещият писател бил на две години, и семейството обеднява напълно. Като дете Андрич расте в живописния град Вишеград на река Дрина и в Сараево, където свършва гимназия. Учи философия (специалност славянска филология) в Загреб, Виена, Краков и Грац, където полага докторските си изпити. Като гимназист участва в движението на националната омладина и по време на Първата световна война е арестуван от австроунгарските власти и е хвърлен в затвор. След Първата световна война постъпва на дипломатическа служба в носъздадената Югославияи живее дълги години в чужбина – в Рим, Букурещ, Мадрид, Женева, Париж, Берлин и др. По време на Втората световна война прекарва в Белград. Почива през 1975 г.

    Между двете световни войни Иво Андрич заема предно място в югославските литератури като майстор на разказа и новелата. В разказа и новелата той продължава сръбските майстори на тези видове и особено онези, които произхождат и обърщата погледа си към Босна и Херцеговина, за да изобразят интересния живот на тези славянски краища.

    Сюжети и образи за свойте разкази и новели Андрич намира в родния си край, който е опознал още от детство. За своите творби използва лични впечатления, документи и легенди. Босна и Херцеговина ни се разкриват като един особен свят със своите национални, социални и религиозни противоречия. Тук се сблъскват три религии: на православни, на католици и на мохамедани, и народностните различия през средновековието имат по-голямо значение от народностите. Животът, който Андрич рисува и който принадлежи на миналото носи в голяма степен затворен характер. Хората са затворени в тесен, житейски кръг, традициите са силни и определят идейно-емоционалния им свят, морала и постъпките. Животът обаче е твърде сложен. Появяват се конфликти, каквито другаде няма. Преживяванията на героите носят мрачни отсенки, превръщат се в трагедии. Хората са силни, буйни, чувствени, а предразсъдъците подтискат тяхната сензитивност.

    За да се изобрази всичко това е нужно писателско перо, което да разпелте много възли, да навлезе дълбоко в човешката психология. Такова перо притежава именно Иво Андрич.

    Новелата ,,Пътят на Алия Джерзелез” за пръв път разкрива таланта на писателя като значителен белетрист, способността му да нарисува живо посочения свят. Тоя свят се разкрива в голям брой разкази, които Иво Андрич написва между двете световни войни, публикува най-напред в списанията и после издава в отделни сборници – в 1924, 1931, 1936 г.

    Алия Джерзелез е юнак над юнаци от вида на Крали Марко у босненските мохамедани. Както християните се възхищават от силата и подвизите на Крали Марко, така и мохамеданите се възхищават от силата и подвизите на Алия Джерзелез. Алия Джерзелез обаче е юнак сред юнаци само когато е легенда, когато не слезе от коня си и когато не се смеси с обикновените хора като обикновен човек. Направил това, а така го рисува Андрич, той е непохватен, детски наивен, дори жалък. Особено безпомощен е, когато трябва да се справи с проблемата на любовта, с проблемата за жената. Тоя силен човек ставе смешен Дон Кихот. Девойките се измъкват изпод носа му в решителния момент и той напразно си задава въпроса: защо не може да се измине пътя до жената?

    Разказът на Иво Андрич има богат подтекст. Той буди размисли за малко грубата сила на народа, за надрасналия обществото човек и за неговото място в живота и обществото, за отношението на неособено похватния човек в любовта и т. н. При това е интересна и пъстрата картина на босненския живот, която писателят създава.

    В по-нататъшните си разкази писателят навлиза все по-дълбоко в живота на Босна и нейните интересни представители. Той предпочита да рисува обикновени събития и герои. Съдбите на героите наистина са поставени често в зависимост от настъпилите промени в страната, но това са човешки съдби и интересуват писателя именно като човешки съдби. Чертите на Андричовете герои се разкриват в драматични борби за задоволяване на вечно незадоволената жажда в съвременните им условия на живот, в обра със самата жажда, в борба с преддразсъдъците, в борба с живота. Андрич няма предпочитания за известен слой – прявославни, католици, мохамедани. Той вижда навсякъде човека и иска да го изобрази пълно и многостранно. Човекът по-често не е господар на своя живот, той не е в състояние да постигне онова, към което се стреми, - и външните събития го притискат, и много злина има в рисувания живот – ето защо от рзаказите на Андрич звучат печални, дори трагични тонове.

    Така големият разказ ,,Мара – любовницата на везира” изобразява трагедията на девойка християнка, принудена да стане държанка на турски паша в Сараево. Действието на разказа протича върху фона на окупацията на Босна от Австро-Унгария в 1878 г.

    Хубавата девойка Мара, още съвсем дете, е направена държанка на пашата. Нейната участ е характерна за епохата, когато турските владетели са били пълни господари на живота и честта на християнското население. Но не върху хищничеството и егоизма на господарите авторът е поставил акцента на своя разказ. Вели паша  не е представен с черти на хищник, напротив, той притежава доста хубави човешки черти. Той, разбира се, има психологията ва вековния господар, който няма скрупули да направи едно младо хубаво момиче-християнче своя държанка. Към момичето се отнася добре и Мара забравя срама и страданието си в негово присъствие. Но поради окупацията на Босна той трябва да напусне Сараево, а с това и държанката си. Мара, която  преди неговото замнаване изживява тревожни моменти, останала без неговата закрила, презирана и унижавана, с разкъсана от предразсъдъците душа, загива.

    Трагедията на Мара създават нейната среда, предразсъдаците, безсърдечието на хората, между които и на предствавителя на черквата монах Гърго, може би най-безсърдечния. Наистина още в първия момент Мара се ужасява при мисълта, че става любовница на турчин. Но по-нататък я измъчва съзнанието за срам и особено за грях. Това съзнание расте в досег със средата, която я презира. Ето как са описани преживяванията на Мара, когато за пръв и последен път отива на черква като държанка на пашата:

     

    ,,Когато се помоли до черковната врата, всички глави се обърнаха към нея. Стари и млади жени, изпод черни или шарни кърпи, я измериха от главата до петите и още по-ниско наведоха глави за молитва. От всички страни я притисна омраза и презрение; толкова, че се вцепени и застана в средата на черквата. Никой не искаше да се помръдне и да ѝ направи място. Като в сън падна на колене – не осмеляваше дори да гледа олтара, на който беше нарисуван мършав и жълт светец, а не милата Богородица, както в тяхната черква в Долац.