Просветно движение

  •  

    ДВИЖЕНИЕ  ЗА  НОВОБЪЛГАРСКА  ПРОСВЕТА  И

    КУЛТУРА  ПРЕЗ  ВЪЗРАЖДАНЕТО

     

    1. Увод – традиции и постижения на просветното дело в българските земи до 19-ти век.

    2. Предпоставки и причини за зараждане на движение за новобългарска просвета през възраждането:

    2.1. обновителните социално-икономически процеси през ранното възраждане;

    2.2. чужди културни влияния.

    3. Етапи на развитие и форми на проявление на движението за новобългарска просвета:

    3.1. преходни форми – гръцки училища, елино-български училища;

    3.2. поява на новобългарски светски училища – идеите за обновление на българската просвета на д-р П. Берон; откриване на Габровското взаимно училище /1835 г./; разпространение на взаимоучителните училища в страната; поява на девически светски училища;

    3.3. възникване на класни училища; главни центрове на светската просвета;

    3.4. подем на просветното движение след Кримската война /1853-1856 г./ - създаване на първите гимназии и специализирани училища;

    3.5. роля и значение на Русия и другите големи държави в развитието на просветното движение

    4. Резултати и значение на общонационалното движение за новобългарска просвета през възраждането.

    5. Новобългарската култура през възраждането.

     

     

    Стопанските промени през 18-ти век, както и реформите в Османската империя от първата половина на 19-ти век, водят до изменения и в структурата на българското общество. В условията на изостаналата османска система бавно и мъчително се изгражда българската буржоазия. В по-голямата си част тя е търговско-посредническа и лихварска, което предопределя и нейната икономическа слабост. Въпреки това именно нейните представители се превръщат в мотор на борбите за духовна еманципация и политическо освобождение.

    Още Паисий Хилендарски прозира, че просветата е оръжието, чрез което българите могат да променят духа и съзнанието си, че тя е първата крачка към крайната цел. В тази насока е необходимо да се извърши много работа, защото завладяването на българските земи от османците е прекъснало за дълго време културно-духовния възход на българите.

    Домашните извори за движението за новобългарска просвета са многобройни. На първо място това са съчиненията на видни просветни дейци: Васил Априлов – “Денница на новобългарското образование”, издадена в Одеса през 1841 г.; Неофит Бозвели – “Събрани съчинения”; Петър Берон – “Буквар с различни поучения /Рибен буквар/”, издаден през 1824 г.; Иван Богоров – “За народна свяст, добро поминуване и родна реч”; Сава Доброплодни – “Кратка автобиография” и др. Важна информация се съдържа и в архивните документи за живота и дейността на българските просветни дейци, както и в дописките в тогавашния периодичен печат – “Цариградски вестник”, вестник “Македония”, вестник “Свобода”.

    Основните български училища в периода от 15-ти до 19-ти век са килийните. Те възникват към манастири, метоси и църкви, откъдето получават и името си. По-късно започват да се появяват и домашни /частни/ килийни училища, организирани от светски лица. През 18-ти век се появяват и обществени училища, поддържани от общините или от еснафските сдружения. В споменатите училища се получава елементарно образование /четене и писане/, като обучението се извършва с църковни книги. Светски знания се въвеждат частично и то само в някои от училищата – във Велес, в Самоков, в Елена, в София, в Свищов, в Жеравна. Новото време, обаче, поставя нови изисквания за по-висока култура, образованост и практически умения.

    Стремежът за създаване на нова образователна система, която да е светска по съдържание и национална по характер се свързва с причини от стопански, политически и културен характер. На първо мяст е все по-очевидният факт, че знанията, получавани в килийното училище не могат да задоволят стопанските и чисто професионалните нужди на зародилата се българска буржоазия. Проникването на просвещенските идеи води до увеличаване на духовните потребности на българското възрожденско общество. В това отношение голяма роля играят чуждите културни влияния. От съседите на българите, гърците най-рано започват своето възраждане. Те първи на Балканите създават мрежа от светски училища. В тях получават образованието си много български младежи, които по-късно стават дейци на българското възраждане. Пример в това отношение са Сава Доброплодни, Георги Раковски, Гаврил Кръстевич, Алеко Богориди, Иван Селимински, Константин Фотинов, Райно Попович, братя Миладинови и много други. През втората половина на 18-ти и началото на 19-ти век гръцкото влияние е много силно. Светски гръцки училища се откриват и в българските земи в селищата с компактно гръцко население. Първото е открито през 1810 г. в Сливен от Антон хаджи Кринчу /даскал Андончо/. Такива училища се откриват и в Котел, търново, Пловдив, Свищов и др. Въпреки безспорният положителен ефект от разпространението на нови знания сред българите, тези училища представляват и една опасност за българския народ. Крайните гръцки националисти чертаят планове за погърчване на изостаналото българско население и възстановяване на средновековна Византия именно чрез влиянието на гръцката просвета.

    Сръбското влияние в началния период на възраждането върви главно по линията на обучението на български младежи в сръбски училища. Положително въздействие оказват високите културни достижения на сърбите под австрийска власт.

    По политически и геостратегически причини от големите държави най-силно влияние върху българската просвета има Русия. От началото на 18-ти век една от основните стратегически насоки на руската външна политика е излазът на топло южно море. В тази връзка са и честите военни конфликти между Русия и Османската империя. Балканските християнски народи се оказват естествен съюзник на Русия в домогванията и към Проливите. Поради тази причина Русия желае и успява да получи от султана правото да покровителства християнските му поданици. Така много български младежи получават възможност да получат стипендии за обучение в руски средни и висши училища.

    Културното влияние на западноевропейските страни започва да се усеща пряко през първите десетилетия на 19-ти век. То се осъществява главно чрез българите, получили образованието си в европейски университети /Петър берон, Иван Селимински, Никола Пиколо, Александър Екзарх/.

    Преходът към светско българско училище минава и през стадия на т.нар. елино-български училища. Те са опит българите да се разграничат от гръцката култура и влияние, като същевременно ползват гръцкия опит и знания. Обикновено учителите са българи, възпитаници на новогръцките училища. Първото елино-българско училище е открито в Свищов през 1815 г. В него Емануил Васкидович въвежда изучаването освен на гръцки и на български език. Второто е открито през 1819 г. в Котел от Райно Попович, а третото – през 1820 г. в Сливен от д-р Иван Селимински. Най-известното елино-българско училище се намира в Карлово, където от 1826 г. е учител Райно Попович (1773-1858 г.) от Жеравна. При него се учат Георги Раковски, Гаврил Кръстевич, Евлоги и Христо Георгиеви и др. Елино-български училища се откриват и в Самоков от Неофит Рилски и в Смирна от Константин Фотинов.