Проблемът за героичното в 'епопея на забравените'

  •  

     

    Проблемът за геричното в “Епопея на забравените”

     

    Героичното е проблемен център на Вазовото творчество, а “Епопеята”- най-ярък синтез на авторовото естетическо понятие за подвиг и на художествения модел за неговото изображение. Възвеличаването на възрожденската епоха в сбирката е подчинено на важни патриотични цели: съхраняване на образите на историята; превръщане на описаното славно минало във вечен извор на национално самочувствие; изобличение на следосвобожденския морал, деформирал идеалите на Възраждането; изграждане на вяра, че българските личности и събития имат достойно място в световната героична история; отхвърляне на тезата за подарената свобода; утвърждаване на мита за единна България. Тези задачи изразяват Вазовата патриотична стратегия: да даде художествено познание за Възраждането, което да се превърне в патриотично читателско съзнание, т.е. в историческа памет и национално самочувствие. Основен похват за осъществяването на тази идеологическа свръхцел е ценностното съизмерване. То има две идейни реализации. В един план Вазов равнопоставя националните героически стойности на световните образци за величие: бесилото е “с кръста равно”; опълченците са “кат шъпа спартанци”; Шипка е като Термопили (в своите патриотични увлечения Вазов стига дори до хиперболични твърдения, че националните постижения надвишават по изключителност универсалните: Левски е готов “сто пъти” да повтори Христовата саможертва; Перущица “Картаген надмина, Спарта засрами” т.е. българското е не само равностойно, но и по-уникално). В друг героизацията на миналото се постига и чрез неговото морално противопоставяне с Вазовото съвремие. Антитезата “славно минало-позорно настояще” е заложена в самото онасловяване на цикъла. Изразът “епопея на забравените” е оксиморон, маркиращ моралния парадокс на епохата- гигантите на националния дух са позорно забравени от своите наследници. Разработвайки мотива за “забравените”, Вазов постига акта на тяхното запомняне. Заглавието синтезира двете позиции на Вазов към българското (охранителската и изобличителската), двете художествени стратегии за героизация (одическата и сатирическата) и двата лайтмотива на цикъла - за величието и за забравата.

    Носители на представата за героичното в “Епопеята” са основните й герои: личностите-будители и народът, представени като исторически сътворци. Чрез изследване на техните взаимоотношения Вазов гради своята еволюционна теза за героичното съзряване на народа през Възраждането. Началото на този процес поетът свързва с ролята на народния будител, който огласява националната идея (“Паисий”, “Раковски”) и я снизява до народните маси (“Левски”, “Каблешков”), а края - с момента, в който народът се превръща в субект на героическо действие и се изравнява по морален ръст със своите водачи (“Кочо”, “Опълченците на Шипка”).

    Подредбата на одите в цикъла обаче не спазва посочената историческа линия - първа е одата “Левски”, отразяваща по-късен етап от възрожденските борби, а “Паисий” е по средата на цикъла. Това показва, че историческата концепция на Вазов за героичното не е напълно тъждествена с художествената. Нарушеният хронологичен принцип показва, че поетът не разграничава исторически личности, за да подчертае тяхната морална равностойност, т.е. че всички са еднакви по величие, по трагична съдба на “непознати” и “забравени” и по близост на ценностите, които изповядват. За Вазов те са творци на изначално време- родостроителната епоха на Първосътворението (създаването на историята), на Първодействията (делата на народните апостоли), Първосъбитието (Априлското въстание). Ето защо са представени в образи на начинател (Паисий), революционен първобудител (Раковски), първоапостол (Левски), бунтовен първоводач (Бенковски, Волов). Така чрез тяхното морално изравняване описаното време се превръща в героически връх, обитаван от “най-първите и най-добрите” исторически личности- съзидатели на абсолютно идеално битие, вечна мярка за национално величие. Следователно историята се осмисля в имена.

    Основен похват за разкриване на тяхната уникалност е отъждествяването им с библейски понятия за святост: те имат дарба на християнски пророци (виждат ясно “бъдещето тъмно”), повтарят пътя на спасителя (Левски) и дублират битието на трите типа светци от църковния календар (апостол, отшелник, великомъченик). Библейските знаци се откриват дори в броя на одите и описаните герои- дванадесет (числото е сакрално в църковния календар, защото асоциира броя на Христовите апостоли). Чрез идентификацията на националните с библейските герои Възраждането в “Епопеята” придобива митичен ореол, а Вазовото слово се превръща в Свещено писание.

    Разместването на историческия ред отразява индиректно сблъсъка на две противоположни гледни точки върху величието на миналото, които взаимно се допълват. Според едната (историческата), както се посочи, патриотичните постижения са закономерен резултат от делата на апостолите-начинатели и продължители. Тази линия маркират много исторически уточнения в текстовете (например за бунтовния път на Левски: “девет години той скита се бездомен”). Те изразяват основната идейна линия в цикъла- вярност към историята. Според втората (митологическата) възрожденските събития са магическо дело на личности-чудотворци, необяснимо с категориите на разума. Израз на противоположните оценки са множество метафори в текста: от една страна, “поникване”, “порастване, “жътва”, а от друга- “лудост”, “пиянство”. Така успоредно с тезата за историческата еволюция на националното съзнание “Епопеята” разгръща идеята за алогичния необясним скок на нацията.

    Вазовото понятие за подвиг синтезират най-пълно образите на личностите, които имат главно художествено присъствие в цикъла. Според поета будителят еманира многовековните национални желания, като се явява посредник между Народ и Историческа идея.

    Възлово място в изграждането на героическата представа за патриотичния водач има средищната (шеста по ред) ода “Паисий”, която поставя в центъра-сърцевина на цикъла образа на автора на Историята. Средищна е, защото отразява границата между двете описани национални епохи- мрачната (“тъмнини дълбоки”) и видимата (“България цяла сега нази гледа”). Одата обаче има не само гранично, но и начално място, защото “Епопея на забравените” съдържа две обособени композиционни ядра- първите пет оди обхващат ограничен исторически период (от дейността на Левски до Априлското въстание), а следващите седем- целостта на възрожденската епоха: от Първосътворението (Паисиевата “История”) към просветното (“Братя Миладинови”) и революционно (“Раковски”) будителство до подвига на опълченците, т.е. от  Хилендар (“най-първата искра”) до Шипка (“последният напън”). В тази втора част “Паисий” има програмно място, защото въвежда образа на историческия предтеча на свободата (начинателя), чиито идеи ще развият проповедниците-апостоли, и очертава първия патриотичен акт (написването на Историята). Творбата е микромодел на идейния макромодел на цикъла, защото интерпретира една от основните му теми- за трансформацията на средновековното в ренесансово национално съзнание, т.е. проблема за прехода от безисторичен живот в национално безпаметство към сдобиване с познание за принадлежност към славно минало. Този преход е разкрит в одата като идейно движение от символа на мрака към символа на светлината. Опозиционната двойка “мрак-светлина” е смислово ядро на цялата възрожденска литература. Противопоставянията “буден-спящи”, “срам-слава”, “възход-падение”, “забрава-незабрава” са нейни вариации.

    Символите на мрака и светлината са основа за изграждане на динамичната представа за Паисий. В първия му портрет властва образът на тъмнината. Той има не само сетивни, но и метафорични значения. Характеристиката на годините (“тъмнини дълбоки”), на изолирания от време-пространството манастир, на мрачната килийка, в която “един монах тъмен, непознат” “драска жития, дамаскини, създават представа за типичен средновековен свят. Негова емблема става монахът, обобщаващ чертите на църковния писател: човек, лишен от ярка самоличност (“непознат”), посветил живота си на бога. Този негов портрет се разраства до национален символ на изолирана от светското време безисторична епоха (подсказва я най-ярко характеристиката му “див светогорец”). Следващата монологичната част на одата разрушава тази представа, защото пред читателя заговорва не невзрачен анонимен човек, а личност с месианистично творческо самочувствие: “От днеска нататък българският род/ история има и става народ!”. Тази горда самооценка е знак, че монахът осъзнава мащаба на своето дело, извършило епохален пробив в народното съзнание. Това му дава право да се самоопределя за исторически начинател, а своя труд- за национално Първосътворение, равно с делото на автора на “Откровението” Йоан. Чрез тази аналогия с “древния пророк” националният текст (Историята) се изравнява по значимост със Свещеното писание. Така срещу представата “типичен средновековен книжовник” застава ренесансовият творец, създал нов тип житие- историческото знание на един народ. Идейният преход от оценката “див светогорец” към “библейски пророк” се осъществява чрез внесения образ на светлината, означаващ излизането от хаоса на робското безпаметство.