Проблемите в 'Житие и страдания на грешния Софроний'

  •  

    Проблемите в Житие и страдания

                   на грешния Софроний

     

    Променят се времената и ние се променяме в тях.

     

    Тази ръководна мисъл е записана от вътрешната страна на корицата на ръкописен сборник със Софрониеви текстове, между които и Житието, открит от Виктор Григорович в Русия. Достояние на българите автобиографията  става чрез публикацията и през 1861г. във вестник Дунавски лебед на Г. С. Раковски.

    Не е ясна нито подбудата на Софроний за написването на този текст, нито точно кога е създаден. Тъй като разказаните събития обхващат времето до 1803 г., предполага се, че е писан същата или следващата година в Букурещ. А защо – можем само да гадаем. Може би поради същата причина, указана в ръкописната бележка върху корицата- променят се времената.... Дали Софроний е искал да остави документ за времето и за живота си, или е искал да се оправдае в паметта на следващите поколения? Или Житието е художествено възсъздаване на мъчителния робски живот на българите през ХVІІІ век?

    Житийният жанр има корени  в старобългарската литература. Познатата форма обаче авторът изпълва с ново съдържание, въвеждайки автобиографичния елемент в него и като се влияе от дамаскините. Жития се пишат за канонизирани светци, те следват един утвърден модел, в чийто идеен център стоят борбата  за преодоляване на трудностите и страданията за запазване и отстояване на вярата. Не можем да допуснем, че с присъщата си скромност Софроний гледа на себе си като на светец. Ала налице е и самочувствието му на духовен водач на българския народ- една гордост, която е изразена директно:

    И като си заминах оттам, плачеха християните заради раздялата с мене

    (за жителите на село Карабунал), или за жителите на град Враца:

    И дойдох в моята епископия. Ала и те не е по-добра от затвор. Както и да е! И приеха ме християните радостно, и ходех по църквите в недели, в празници, и поучавах на наш, български език. А ония християни, като не бяха чули от друг архиерей такова поучение на наш език, имаха ме като един философ.

    За първи път в българската литература човекът става център на разказа. В европейската словесност епохата на хуманизма отдавна е изместила божественото за сметка на човешкото, но у нас Просвещението започва с усилията на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански.

      И самият автор на Житието не идеализира себе си. То запозва със знаковите думи:

     

    Аз, грешния сред човеците...

    И когато разказва живота си, Софроний не преиначава споменатите факти, макар че премълчава редица други (за учението си, за книжовната си дейност, за срещата си с Паисий Хилендарски и преписите на История славянобългарска и др.). Колко пъстър е споменът му за пътуването в Цариград, когато попада по грешка в султанските палати и за малко не изгубва главата си. Само вроденото чувство за оцеляване на роба му помага, когато казва:

    Ние... сме човеци чужденци и прости.

    Ами случката със содомитите, които го затварят в една стая и му предлагат пари, за да ги пусне себе си. Авторът има обяснение е за това:

    Ала бях юноша тогава, млад и красив в лицето...

    Тези случки не снижават патоса на творбата, защото и самият разказвач се усмихва иронично на своята младост и наивност, на своята жизненост и стремеж към пълнокръвно изживяване на радостта от всичко заобикалящо го.

      Друго много повече вгорчава дните на Стойко Владиславов – Фактът, че подпомага гръцкото духовно робство, ставайки събирач на глоби за иконома на архиерея Гедеон. С разкаянието  за това насилие над своите сънародници обяснява сърдечната си болест. Но нито за миг не престава да изпълнява духовните си задължения, макар да среща подигравки, неразбиране и неблагодарност:

    Ами колко претеглих от поповете! Колко ми се караха и ме укоряваха, и не ми даваха каквото ми се полагаше. И когато ми даваха, думаха ми: “Ето, като някой слепец те храним. А ми бяха ученици!

    Причината е проста – българските духовници са неуки и образованият поп Стойко, жаден за обществена изява, коренно се отличава със своята родолюбива дейност:

    Ала като знаех малко да чета, другите свещеници ме ненавиждаха, защото всички те по онова времебяха орачи и аз поради безразсъдната си младост не исках да им се покорявам, като бяха такива прости и неучени.

    Философът Софроний от дистанцията на годините обобщава- понеже то си е нещо естествено: ученият човек обича учения, простият - простия, и пияният - пияния.

      Аз формата и споменното придават достоверност на автобиографичния разказ, написан на говорим език, примесен с църковнославянски форми. Посторечното не намалява значението му, не подхвърляна съмнение изказаното. А то е невероятно в своето многообразие: време на отслабена централна власт и смутове, на беззанонния и произвол, на насилия и безправие. Какво да прави населението, освен да бяга и да се крие, какво до прави духовният първенец, освен да бъде гъвкав като тръстика, смирен , но не примирен. Страшния Хасан паша Софроний ще поласкае в господарското му самочувствие: