Проблеми на поетиката на Достоевски

  •  

                        КУРСОВА    РАБОТА

     

                                  Т Е М А

     

                Михаил      Михайлович       Бахтин   

     

         Проблеми на поетиката на Достоевски

     

     

     

    С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

     

    1.Полифоничният роман на Достоевски и неговото осветление в литературната критика.

     

    2.Героят и позицията на автора по отношение на героя в творчеството на Достоевски.

     

    3.Идеята у Достоевски.

     

    4.Жанрови и сюжетно-композиционни особености в произведенията на Достоевски.

     

    5.Словото у Достоевски.

     

    Типове прозаическа реч. Словото у Достоевски.

    Монологичното слово на героя и словото на разказа в повестите на Достоевски.

    Словото на героя и словото на  разказа в романите на Достоевски.

    Диалогът у Достоевски.

     

     

     

     

     

     

     

     

     

             Достоевски на един от най-великите новатори в областта на художествената форма. При запознаване с обширната литература за Достоевски се създава впечатление, че става дума не за един автор-художник, писал романи и повести, а за цяла редица философски изказвания на няколко автори-мислители – Разколников, Мишкин, Ставрогин, Иван Карамазов. Гласът на Достоевски според някои изследователи се слива с гласовете на едни или други негови герои, според други представлява своеобразен синтез на всички тези идеологически гласове. Достоевски подобно на Гьотевия Прометей създава на безгласни роби (като Зевс), а свободни хора, способни да застанат до своя творец, да не се съгласяват с него и дори да възстават срещу него.

      В друга работа Л.Гросман се приближава повече именно до многогласието в романа на Достоевски.В книгата ,,Пътят на Достоевски’’-посочва изключителното значение на диалога в неговото творчество.,,Формата на беседа или спор –казва той, -където различни гледища могат подрет да господствуват и да отразяват разнообразни отсенки от противоположни изповедания, особено подхожда на въплътяването на тази вечно формираща се и никога незаспиваща философия.

           Ако Гросман беше свързал композиционния принцип на Достоевски – съединяването на чужди по род и най-несъвместими материали-с множествеността от неподведени по общ идеологически знаменател центрове-съзнания, той щеше да се приближи плътно до художествения ключ за романите на Достоевски-до полифонията.Гросман разбира диалога у Достоевски като драматическа форма и всяка диалогизация като непременна драматизация .В полифоничния роман на Достоевски истински драматическия диалог може да играе само твърде второстепенна роля.Достоевски е  диалогичен. Той се изгражда не като  цяло , но едно съзнание, обектно приело в себе си други съзнания,но като цяло от взаимодействието на няколко съзнания, от които нито едно не е станало до край обект на друго.

    Нито един автор освен него според Каус не е съсредоточавал върху себе си толкова най-противоречиви и взаимно изключващи се понятия, съждения и оценки, но  най-поразителното е ,че неговите произведенията като че ли оправдават всички тези най-противоречиви гледища.

            Каус твърди, че светът на Достоевски е най-чист и истински израз на духа на капитализма.Не е имало реална, материална плоскост за тяхно съществено съприкосновение взаимно проникване.Световете още не са загубили индивидуалния си облик, изработен от векове,но те вече не могат да бъдат независими.

             Обясненията на Каус са до голяма степен правилни. Най-благоприятна почва за него е била иманно Русия, където капитализмът е настъпил почти катострофално.Но неговите обяснения оставят самия обясняван факт неразкрит.Та нали,,Духът на капитализма’’тук е даден с езика на изкуството и по конкретно с езика на особена разновидност от романовия жанр . Към друг момент от същата основна особеност на Достоевски е подходил В.Комарович в работата,,Романът на Достоевски Юноша’’ като художествено единство’’.Основната грешка на Комарович, както ни се струва, се състои в това, че той търси непосредствено съчетание между отделните елементи на действителността или между отделните сюжетни редове, а въпросът е в съчетаването на пълноценни съзнания с техните светове.Твърде дълбоко е разбрал основната особеност в творчеството на Достоевски, както ни  се струва, Б.М.Енгелгард в своя труд,,Идеологическият роман на Достоевски’’.

     

     

          Множественост от самостоятелни и неслети гласове и съзнания, истинска полифония на пълноценни гласове – това наистина представлява основната особеност в романите на Достоевски. Главните герои на Достоевски наистина в самия творчески замисъл са не само обекти на авторовото слово,  но и субекти на собственото непосредствено значещо слово. Достоевски е творец на полифоничния роман. Той създаде съществено нов жанр на романа. В неговите поизведения се появява герой, чийто глас е построен така, както се изгражда гласът на самия автор на романа от обикновен тип. Изключителна самостоятелност в структурата на произведенето, звучи като че ли наравно с авторовата реч и по особен начин се съчетава с нея и със също такива пълноценни гласове на други герои. Позицията, от която се води повествованието, от която се изгражда изображението или се извършва осведомяване, трябва да бъде по новому ориентирана спрямо тоз нов свят – свят на пълноправни субекти, а не обекти. По такъв начин всички елементи от структурата на романа у Достоевски са дълбоко своеобразни; всички те се определят от новата художествена задача, която само той е успял да постави и разреши в цялата ѝ широта и дълбочина: задачата да се изгради полифоничен свят и да се разрушат създалите се форми на европейския, в основата си монологичен (хомофоничен) роман. Светът на Достоевски е дълбоко персоналистичен. Всяка мисъл той възприема и изобразява като позиция на личност. Мисълта, въвлечена в събитието, сама става събитийна и придобива този особен характер на <<идея – чувство>>, <<идея – сила>>, който създава неповторимото своеобразие на <<идеята>> в творческия свят на Достоевски. Утвърждаването на чуждото съзнание като пълноправен субект, а не като обект представлява етико – религиозен постулат, определящ съдържанието на романа. Това е принципът в мирогледа на автора, от чието гледище той разбира света на своите герои. Радикалният художествен преврат, извършен от Достоевски, си е останал по същество неразбран. Даденото от Иванов основно определение на романа от Достоевски като <<роман – трагедия>> ни се струва невярно. Не високата оценка на личността се е появила за пръв път в мирогледа на Достоевски, а художественият образ на чуждата личност.       Относителната свобода на героя не нарушава строгата определеност на постройката. За основоположник на обективното и последователно проучване на поетиката на Достоевски в нашето литературознание трябва да признаем Л. П. Гросман. Основна особеност в поетиката на Достоевски Л. Гросман вижда в нарушаване органичното единство на материала, което се изисква от обикновения канон. Достоевски слива противоположните. Той отправя решително предизвикателство срещу основния канон в теорията на изкуството. Негова задача е: да преодолее най-голямата за художника трудност – да създаде от разнородни, разноценни и дълбоко чужди единно и цялостно художествено творение. В същност едва ли вихреното движение на събитията, колкото и да е мощно, и единството на философския замисъл, колкото и да е дълбок, са достатъчни за разрешаване за тази извънредно сложна и противоречива композиционна задача, която толкова остро и нагледно е формулирал Л. Гросман. Що се отнася до вихреното движение, тук с Достоевски може да поспори и най-пошлият съвременен кинороман. Според  нас от гледище на монологично разбиране за единството на стила романът на Достоевски е многостилен или безстилен, от гледище на монологичното разбиране за тона романът на Достоевски е многоакцентен и ценностно противоречив.

    В зависимост от характера на идеята, управляваща съзнанието и жибота на  героя, Енгелгарт различава три плана, в които може да протича действиетона романа. Първият план е ,,средата’’. Вторият план е ,,почвата’’. Най-после третият план е ,,земята’’.

           Енгелгарт дава за пръв път вярно определение на постановката на идеята в романа на Достоевски. Идеята тук наистина не е принцип на изображение , не е лайтмотив на изображението и не е извод от него,а е предмет на изображението .