Представлението в Под Игото

  • Представлението в “Под игото”

     

     

     

     

    Седемнадесета глава на първия български роман “Под игото” съдържа в себе си ясната изява на три основни тенденции и специфични идеи на автора, които се осъществяват паралелно с разгръщането на сюжета, но намират своята кулминация именно в тази глава. На първо място в поведението на обикновеното население на малкото градче можем да открием противоборството на две основни концепции – на еснафското и на романтичното, характеристики, които единствени изграждат цялостния облик на обществото от онази епоха и в същото време стават двигатели на промяната в съзнанието на цял един народ. Именно тази промяна, това духовно израстване, в което българинът осъзнава, че е част от един народ, и превъзмогва своите страхове, предразсъдъци и малодушие, за да покаже ясно своята позиция – именно тази съдбоносна промяна авторът се стреми да опише и да акцентира върху нея чрез цялото си произведение, конкретно обаче тя приема своите очертания точно в тази глава. На трето място, за да постигне тази цел Вазов дава на народа едно битово-реалистично изображение, което не само придава колорит на събитията в романа, ами акцентира върху основните черти от душевността на българите.

    Напрежението между двата полюса на народното съзнание, намиращи израз в романтичното и еснафското, се определя като структуроопределящ принцип на творбата. Необходимо е известно уточняване на понятията. Определението еснаф има двоична природа: от една страна, то се отнася до социалната и професионалната принадлежност, от друга - до специфични човешки качества, до модела на поведение. Думата еснаф носи в себе си първоначална понятийна синкретичност, а наред с нея - и по-късни наслоения, с което значенията й се свързват с традицията, сигурността и собствеността на стопанина, спазващ строго установения и утвърден ред и подчиняващ се на некодифицираната, но трайна и мощна нормативност в личното и общественото поведение. Ако разгледаме образната система на „Под игото“ от този ъгъл и загърбим по-тясното „професионално“ и съвременното „негативно“ значение на думата, ще установим, че много от героите на „Под игото“ в по-голяма или в по-малка степен задължително спазват нормите на обществен живот, зачитат общественото мнение и това е значима етнопсихологическа особеност, която се е формирала под мощни и дълготрайни въздействащи сили, дали облика на българското еснафство.

    С две думи еснафщината означа ограничено мислене и светоглед, което не се вглежда в същината на новото, а наивно го отхвърля, опирайки се на вярата в отдавна установени норми и понятия, без да има правото да ги оспорва.

    Конкретно в седемнадесета глава откриваме сюжет, пропит от еснафщина, която обаче не прави лошо впечатление, защото авторът не се стреми да я осъди, а й придава хумористичен ореол. Несъстоятелната забележка, отправена към играта на Бойчо Огнянов, илюстрира именно тази неспособност за възприемане на нечие поведение, което дори съвсем малко излиза извън нормата, ако ще то да е оправдано, както в случая, с желанието на актьора да влезе в ролята си:

    “Наблизо Стефчов критикуваше графа също.

    - Огнянов - казваше той надуто и авторитетно- през плет не е видял театър.

    - Защо? Че той добре играе - възрази Хаджи Смион.

    - Добре играе - като маймуна, не уважава публиката.

    - Да, и аз виждам, не уважава. Видя ли как седеше на канапето на Бенчоолу? Гаче беше брат на княз Куза. - каза Хаджи Смион строго.

    - Трябва да му се подсвирне - каза Стефчов гневно.”

    Такова поведение, като на Стефчов, не е осъдено от автора, защото всъщност това е доктрината, моралната система и начина, по който целия народ възприема света около себе си. Това всъщност е един от факторите, които обединяват българския народ и подсилват колективното мислене. След като еснафското - като широко и обхватно понятие - в най-голяма степен определя националното, изниква въпросът, кое води трезвия български еснафлия до изригването на мощното романтично чувство, което Вазов нарича пиянство, безумие и лудост. Не по-малко значим е и въпросът, какви точно са изявите на това романтично чувство, което някак предварително се смята за чуждо на българския дух. Реалистичните и прагматичните планове надрастват своята „еснафска“ природа и се превръщат в повсеместна екзалтираност, в мощна романтична вълна, в изблик на дълго спотаявана национална енергия, която сякаш си отмъщава за практичността, за дребномащабието и студената разсъдливост с краткотраен, но неимоверно интензивен взрив на национален романтизъм.

    Романтичното у нас не е свързано с осезаемо историческото. Липсват паметниците на старата българска слава, няма ги обвитите в легенди руини на замъците от Западна и Средна Европа. А и да ги има, времето е заличило техния мистично-баладен ореол. Старите църкви са превърнати в джамии, старите крепости служат не за преклонение, а за строителен материал. Романтичното обаче не е чуждо на националния дух. Друг е въпросът, че ако го търсим в познатите очертания на западноевропейската традиция, ние няма да го намерим. Романтичното у нас е със съвършено различно значение. То има две основни форми на изява. Условно може да ги наречем първична (свързана с личното, природното, нецивилизованото) и култивирана (свързана с общественото и цивилизованото).

    Отгласи от тази „некултивирана“ романтика срещаме и в „Под игото“ в главата „Тлака в Алтъново“. Става въпрос за задявките, надпяванията и трогателно-наивните ухажвания на селската младеж. Иван Хаджийски твърди, че периодът на ергенуването и момуването е единственият романтичен лъч в живота на българския селянин. Дали само в посочения период може да срещнем поетичното и възвишеното, е спорно. Безспорен е обаче романтичният характер на жизнерадостните младежки години. Но ако надпяванията между момите и ергените, ако открадването на Стойка от Боримечката са белязани със знака на романтичното, това е без връзка с онова, което ни интересува - обществения, националния романтизъм. Тук е уместно да отбележим един многозначителен факт - селският живот, по традиция възприеман като единосъщен с труда, не е представен откъм трудовата, делничната страна. Нещо повече - и това е много важно - в целия роман няма нито една пълноценна трудова сцена. Очевидно Вазов смята, че „прозаичен“ елемент като труда не би добавил нещо принципно ново, което да осветли странните метаморфози на българския еснаф.

    Писателят Иван Вазов отлично познава душата на своя сънародник, който е трезв, прагматичен и в същото време наивен като дете. Като читатели се усмихваме на наивността на публиката, която не спира да прави прочувствени коментари, докато се наслаждава на драматичната история, плаче с актьорите, радва се искрено в кулминативните моменти, с лекота влиза в сюжета и става част от него, като забравя, че е просто публика на една аматьорска игра. Красноречив е примерът с Фратю, който влиза в ролята на Голос, отрицателния герой в пиесата. След това представление никой повече не гледа на него със същите очи, а наивно възприема добре изиграната роля като истинската му същност:

    “Бабичките са недоволни от Геновева, която не игра много жаловито; напротив, Голос игра доста добре неблагородната си роля и си спечели заслужено омразата на някои баби. Една се приближи до майка му и й каза:

    - Мари, Тано, не са хубави работи, дето върши ваш Фратю; какво му каза булчето?”

    Но да се върнем на “обществения” романтизъм - в какво търси българският еснаф обяснение на новата т.нар. „национална“ романтика? Отговорите очевидно са в традицията от една страна и в чуждото влияние – от друга. Традицията - не в смисъла на запазени представи и спомени за отминалата българска слава, защото тези спомени не могат да бъдат първични и непосредствени, а косвени и вторично реконструирани. Под традиция по-скоро се разбират някои фолклорни наслоения и най-вече мощната и дълголетна религиозна санкция.