Предизвикателствата на не изминатите пътища

  • Предизвикателствата
    на неизминатите
    пътища

    (есе)

    Ако писането на есе може да се оприличи на пътуване, то първата крачка за мен е най-трудна, но трябва да я направя, защото, както е казал Лао Дзъ, и пътуването от хиляда мили започва с една стъпка. Е, щом е така – да тръгваме, тогава...

    През целия си живот, човек винаги е на път – път към дома, път към себе си,път към сърцето на любимия, път към неизвестното... По някои от тях вече съм минал, по други ми предстои да мина, но това, което ги свързва е, че някога всички те са били непознати. Например, още помня странното усещане за несигурност, когато за първи път трябваше да се прибера сам от училище до вкъщи... сякаш беше вчера, а не преди дванадесетгодини, това пътуване тогава за мен беше едно от най-дългите. Сега, изправен пред прага на живота, несигурността отново бушува в мен, защото знам, че по пътя, по който поемам след... вече по-малко от два месеца, няма да има ориентири, няма да има познати местности и няма да бъдат до мен учителите, които са ме насочвали през целия ми съзнателен живот. И вече знам, че всяка стъпка ще ме подлага на нови предизвикателства и ще ме изправя пред нов кръстопът. Знам също и че, колкото и трудни да са изборите, които трябва да правя, важно е единствено да продължавам напред и да не губя вяра, защото пътят изважда на показ най-доброто у човека, защото човекът е човек, когато е на път.

    И въпреки горните проникновения, не мога да се сдържа да спра за момент и да „погледна“ назад, за да видя колко съм изминал досега... Не... Нима беше толкова отдавна лятото, когато баща ми ме попита при къдравата учителка ли искам да ме запише, или при тази с правата коса?... Не беше ли вчера денят, в който бризът носеше звуците на прибоя на Южното черноморие, докато аз получавах своята първа целувка?...

    Достатъчно!

    Няколко минути не успявам да премахна сцените от миналото, които, като че в момента се разиграват пред очите ми, и да потуша пожарът от чувства, който се разгаря в гърдите и при вида им... И може би занапред това ще е едно от най-големите предизвикателства – а обърна гръб на отминалите събития и да продължа да се движа по непознат, еднопосочен път, с безброй много кръстопътища, но без табели... С хиляди отбивки, но без край...

    Най-после се отърсвам от емоциите – единственото, което те ми дават е чифт окови, които да спъват краката ми по пътя напред... Не, нямам нужда от тях! По-добре раните от новите изпитания, отколкото дълбоката болка по отминалите събития. И ето – сгушвам се в зимното си яке, отварям вратата на училището, лъхва ме леден вятър, усещам студения допир на снежинките по лицето си, усмихвам се и поемам напред към ясното небе, което се вижда в далечината.