Предизвикателства пред епическия наратив след 1944 година. Историческата проза и интересът към нацията

  •  

    СБЛ.3. Предизвикателства пред епическия наратив след 1944 година. Историческата проза и интересът към нацията. “Романът на равносметката” и “възпитателната повест” – тематични и смислови измерения. Разчупване на жанровата и идеологическата норма в литература на 60-те години. Иносказателната функция на фантастичното. Белетристиката на 80-те – проблемът за отчуждението в обществото.

     

     

    9 септември1944 г. е съдбовна дата в най-новата българска история. За хора от няколко поколения настъпилият през есента на 1944 исторически прелом е свързан с надежди­те за изграждане на ново общество и завоевания в лич­ната им съдба, с реални социални и културни постижения в националния живот. За мнозина други означава репресии и унижения, прекършени лични съдби. След смъртта на Сталин през 1953 и развенчаването на „култа към личността" през 1956, в страните на Източна Европа, включително и България, започва извест­на либерализация на обществения и особено на културния живот, позната под името „размразяване" .Изкуството и литературата, дори в пе­риоди на политическо мракобесие, са „тайната свобода" на човека, неговото поприще за съхраняване на традиционни хуманистични ценности, област на нравствена съпротива срещу насилието.


     

    През периода 1944-1948 в България съществуват доста частни издателски къщи, които заедно с държавни и кооперативни издателства печатат раз­нообразна българска и чуждестранна литература. Наред с новосъздадени­те литературни официози в. „Литературен фронт" (1944-1990) и сп. „Сеп­тември" (1948-1990) има и издания с по-свободна нагласа като сп. „Из­куство" (1945-1950, ред. Г. Цанев и Тр. Кунев), „Балкански преглед" (1946-1949, ред. К. Петканов) и др.

    Атмосферата на надежди за по-добро обществено развитие след 9 септември1944 кара един честен и неподкупен писател с достойно гражданско и творческо поведение като Атанас Далчев да напише през 1945 във фраг­мента „Девети септември".

    В този фрагмент редом с приемането на един неизбежен исторически поврат се усеща и скептицизмът на мъдреца, който знае, че големите общес­твени промени се оценяват не в еуфорията при победата им, а след дъл­готрайните им резултати. Събитията, „които последваха", водят към по­литическа диктатура и стагнация на културата.

    Литературата от първите години след 9 септември 1944 живее с историческа­та промяна и опиянението от нея. Появяват се много нови имена на млади твор­ци, свързани с антифашистката съпротива, преминали през партизански от­ряди, затвори и концлагери, въодушевени от революционната промяна и на­деждата за обществено преустройство. През 1946 излиза посмъртно сти­хосбирка на загиналия Никола Вапцаров, която придобива огромна попу­лярност и се превръща задълго в един от кумирите на ентусиазираната младеж и пръв класик на новата литература. През 1947 из­лизат „Партизански песни" на ВЕСЕЛИН АНДРЕЕВ (псевд. на Георги Ге­оргиев Андреев, 1918-1991). Постепенно се появяват и други творби - сти­хосбирки, разкази, спомени, драми - на писатели, участници в съпротивата - Емил Манов, Давид Овадия, Георги Джагаров, Димитър Методиев, Добри Жотев, Кольо Георгиев, Станислав Сивриев и др. Ако в първите години след 9 септември 1944 ред от творбите с тематика из съпротивата носят белезите на ху­дожествен наивитет, а по-късно - и на конюнктурни политически изисква­ния, с течение на времето антифашистката тема е разработвана все по-зря­ло художествено и с все по-голямо проникновение в историческата и психологическата сложност на времето и на хората, които го творят.