Повествователни модели в романа „Кръв” на Константин Константинов

  •  

     

    КУРСОВА   РАБОТА

     

    По

    Съвременна българска литература – част първа

     

    ТЕМА:

     

    ПОВЕСТВОВАТЕЛНИ МОДЕЛИ ВРОМАНА КРЪВ НА КОНСТАНТИН КОНСТАНТИНОВ

     

     

    Константин Константинов е роден на 20 август 1890г. в Сливен, в семейство на гимназиални учители. Още от рано културните родители подпомагат интересите и влечението му към изкуството – това е факт не без значение... С литературна дейност той се занимава още в гимназията, а след това и като студент в Юридеческия факултет на Софийския университет. Започва да печата и става известен в литературните среди към 1908–1909 г. Твърде популярен е превдонимът му „Душечка”. Тогава се сприятелява с Димчо Дебелянов, с когото сътрудничи в сп. „Българска сбирка” (ред. С. С. Бобчев). И той е член на известната „литературна бохема”, която се влияе от проявите на руския символизъм и някой западни течения. Същата тази група започва да издава през 1914г. списание „Звено”.[1]Основателите на Звено”си поставят задачата да възпрепятстватгрупирането на българските политически сили в два рязко враждебни лагера[2] и на преден план да излязат обществено-икономическите и културните въпроси на страната. Една програма, чиято идеология ще изиграе ключова роля в сюжетната мотивираност на текстовете на самия Константинов. По-късно през 1920г. са сътрудници и на списание „Златорог” заедно с Йовков, Лилиев, Дора Габе и др.

    Още преди Първата световна война Константин Константинов започва да се ориентира към реализма, това се чувства в някои от разказите и статиите му в „Звено”. Но като че ли на него, както и на Дебелянов, войната най-широко разтваря очите, за да види истинския грозен образ на живота. След войната той застава решително на прогресивни демократични позиции, а в метода си на изображение прави решителен завой към реализма. Стреми се за отрази тежкото положение на обеднелия народ, изобличава социалната неправда.

    За разлика от повечето негови съвременници Контантинов се очертава като писател предимно на градския живот; и в книгите си след 1925година той остава верен на това отношение към приетата линия. В това число попада и романът му „Кръв”, написан през 1933година. „Кръв” е единият от единствените му  два му романа. Другият излиза от печат същата година със заглавие „Сърцето в картонената кутия” – писан съвместно със Светослав Минков.

    Определян от критиката като слаб и посредствен, романът „Кръв” всъщност спокойно може да се определи като забележителен и неутрален поглед върху събитията около 1923–1925година – време изпълнено с драматизъм, терор и страдание за българския народ. Тематиката на романа се разгръща около Септемврийското въстание и атентата в църквата „Света Неделя в София. В романа се пресъздава обстановката около управлението на Драган Цанков, по-известен като Кървавия професор. Пресъздават се и наложеният от неговото правителство така наречен „бял терор” и съответните реакциите на Българската комунистическа партия – известни като „червен терор”.

    Но романът не е толкова реалистичен поглед и описание на историческите събития от този период, колкото опит да се вникне в смисъла на събитията, да се погледне вътре в човешката душа и да се потърсят отговори на въпроси, които всички са забравили, увлечени от политически идеологии:Нима всичко в този свят трябва да бъде окървавено?....[3]На какви основи ще се гради утрешният ден? Това ли е пътят? На пръв поглед романът изглежда като типично реалистично произведение, но няма да е пресилено и ако се вгледаме в някои образи на повествованието, откривайки символна натовареност в тяхното изграждане. Авторът не отразява просто действителността, той се докосва и до човешката душевност във време, в което това е особено необходимо.

    Както вече споменахме, литературните критици не отдават особено внимание на това произведение. Романът така и не намира място в българския литературен канон. Заради разгърнатото повествование, комунистите заклеймяват „Кръв”, заради това, че там в някои моменти действията им са свързани с терористичната практика.

    Ето как коментира романаА.Свиленов: „Константин Константинов, както беше посочено, работи и в областта на романа, но без да постигне някакви особени успехи. Подчертано несполучлив е романът „Кръв” (1933), в който писателят прави опит да изобрази трагичните събития около априлския атентат през 1925година. Произведението е съвършено безпомощно в художествено отношене, тук противоречията на авторовия мироглед, интелигентската отчужденост, непознаването същността на събитията го довеждат до невярно отражение на действителността, до неправилни обобщения, до прокарване на някои реакционни в същността си тенденции. И все пак, като имаме предвид всичко това, решително трябва да се отхвърлят опитите да се характеризира романът като едно дълбоко порочно, фашистко произведение. Всеки, който по-внимателно и непредубедено е чел произведението, е забелязал неговата противоречивост. Тая противоречивост изхожда преди всичко от противоречията в самия мироглед на писателя, но трябва да се имат предвид и някои други неща. Константинов рисува такъв момент в нашата история, за който правилна преценка може да даде само писател – убеден комунист. Писателят вижда неправилната тактика на терористите, но не може да разбере, че тя не е типична за комунистите, не може да види техния истински образ, тъй като е твърде далеч от тях.