Поява и същност на исихазма

  •  

    ПОЯВА И СЪЩНОСТ НА ИСИХАЗМА

     

    Със заключителните сесии на VII вселенски събор през 787 г., заседаващ за  възстановяването на иконопочитанието, православието успява окончателно да наложи представата, че картината на християнския космос е напълно завършена и никакви промени оттук насетне на ниво догматика или практика на култа не могат и не трябва да бъдат въвеждани и допускани. Постепенно обаче с времето, с процъфтяването и развитието на теологико-философската култура във Византия, в така изградената монолитна догматична структура започнали на личат следите на една определена пробойна, а въпросите, които тя поставяла ставали с времето все по-актуални и значителни както за теолозите и клира, така и за обикновените миряни. Най-общо този проблем може да се сведе до питането възможна ли е приживе сетивна връзка на човека с Бога, тук, на земята. Въпросът се налага с изключителна важност, защото посредством наличието именно на сетивна връзка с Бога християните определят своите три фундаментални събития в понятието си за история:

    1.       Животът на Адам и Ева в Едем, когато те са имали сетивна връзка със Своя Създател.

    2.       Боговъплъщението – Бог се въплъщава в човек, с когото се съприкосновяват всички.

    3.       Второто пришествие – когато отново всички люде ще застанат пред лицето на Господ, както пред него са стояли техните прадеди Адам и Ева.

     

    Така историята на човечеството се разделя на 2 дяла: от Адам до Христос и от Христос до Второто пришествие (Апокалипсиса). Поради актуалността си по-важен за християните е вторият етап. Така ако преди Боговъплъщението е нормално човекът да е бил лишен от пряка, сетивна връзка с Бог, която е била заместена от косвения досег чрез пророците с техните откровения, то след Въплъщението, след идването на Бога на земята и приемането на зримата човешката плът и зримата човешката природа, след като Бог се е превърнал в най-истинната и доловима сетивно реалност, която на практика е преобърнала и организирала наново историческия порядък и времевата механика, изпълвайки я с много нови потенции и възможности, невъзможността за приживен допир на човека с Бог травматично е започнала да изпъква.

         Пръв се заел да реши този въпрос Св. Григорий Синаит (1260?-1346). В търсенето си на автентичната ортодоксална вяра и истинното право-славно богословие, той обиколил множество манастири в християнския свят, докато най-накрая не се озовал в манастира Св. Екатерина в Синайския полуостров – един от най-древните, богати и славни християнски манастири. Там той се запознал с един старец-учител (авва), който под секрет му доверил някаква идея относно догматичните му терзания. Не е ясно каква е идеята, но по всичко личало, че тя не просто била съвършено нова за християнския мироглед, но дори и революционна за времето. Григорий Синаит не я споделил с никого, но скоро се отделил от манастира и отдал на строга аскеза, практикувайки необясними за другите подвижнически действия. С това той си навлякъл гнева им и бил изгонен от манастира.

         След дълго странстване се озовал в Атон, където пак се отделил в една пещера и се отдал на своята аскеза, усилено диреща допира с Бога. Славата му скоро се разнесла и стигнала до Герусията (управлението на Атонската монашеска общонст), заседаваща в манастира Великата лавра. Старците повикали Григорий и поискали да им обясни точно в какво се състои причудливата му аскеза и каква е нейната цел. След като чули разказа му, те до такава степен били изненадани, объркани и възмутени от него, че го изгонили. Тръгнал отново на път, Григорий този път се установил в местността Парория (днешна Странджа), а славата му го била вече многократно изпреварила, особено в България. Започнали да пристигат много монаси, желаещи да постъпят като послушници при него, за да слушат поученията и беседите му и да го следват в подвижничеството. Между тях бил и Теодосий Търновски, който след като прекарал известно време при Григорий и бил буквално омагьосан от светостта, смирението и неговия дар слово, отишъл при българския цар Иван-Александър, върху когото имал влияние, и насочил вниманието му към дейността на Григорий Синаит. Царят също се заинтригувал извънредно и към Парория като дарения начаса потекли купища пари. С тях бил построен разкошен манастир (днес не е ясно точното му местонахождение. Смята се, че е било в местността Света вода – при изворите на р. Ропотамо). По този начин Григорий Синаит получил желаното спокойствие и комфорт, за да систематизира своите догматически възгледи.

         Според Григорий Синаит сетивната връзка между човека и Бога приживе е възможна, но само в условията на монашеството. Фактически осъществяването на тази връзка – възможно най-желаното и най-значителното постижение в живота на монаха – идва като заслужена награда за всички лишения и аскетични практики, на които дълги години наред той се е посветил. Монашеската аскеза обхваща 2 етапа:

    1.       <span>Praxis, делание</span> – има подготвителен характер. Първата много важна специфика при него е, че християнската аскеза окончателно се освобождава от източните по произход гимнастически упражнения. Той се състои от молитва, физически труд и художествена дейност, която задължително трябва да бъде със самостоятелен, творчески характер – преписване и украсяване на ръкописи, композиция, писане на трактати и пр. Именно поради това през XIV и първата половина на XV в. културата и изкуството на Балканите се съсредоточават главно в исихастките манастири. Каква да бъде продължителността на праксиса преценява духовният наставник на монаха, наречен дедец (старец), под чието началство и с чиято духовна подкрепа послушникът изпълнява аскезата си.

     

    1.       <span>Theoria, видение</span> – основният, същински етап. Нейна основна цел е монахът да скъса всички свои връзки с емпиричния свят. Най-напред се прекъсва социалната връзка и монахът влиза в пълно уедиение – isichia – безмълвие, самота, най-често в отдалечена от манастира килия или пещера. След това се скъсва връзката с материалния свят и монахът постепенно се научава да прекратява изцяло своя метаболизъм – абсолютно всички аспекти на обмяната на веществата, а върху дишането си налага специално упражнение – т.нар пестеливо дишане. На трето място монахът трябва да скъса изобщо със самосъзнанието си – да забрави кой е, откъде е, каква е неговата цел, буквално да напусне, да се откаже от досегашното си аз и да го забрави. Това е изключително трудно постижимо, но православието е успяло да разработи ефикасно и дълбоко средство за осъществяването му – т.нар умна, сърдечна или Иисусова молитва. Макар произходът й неизменно да се свързва с египетското пустинничество, нейният автор е неизвестен. Обикновено се счита, че е дело на Евагрий Понтийски (IV в.). Накратко, умната молитва представлява съвсем кратко изречение, най-често „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мя”, което исихастът, заел специална легнала поза в килията си, абсолютно неподвижен (понякога за цяло денонощие), упражняващ пестеливото дишане, свил коремните си мускули и съсредоточил цялата си жизнена енергия, повтаря бързо и непрекъснато, докато сърдечният тон не се изравни с произнасянето на молитвата, т.е сърцето на монаха не започне сякаш само да се моли, откъдето идва и наименованието й „сърдечна молитва”. Тогава цялата психо-соматична дейност на човека е приминала от мозъка в сърцето, а всички мисли са се превърнали в любов. Именно сърцето е центърът на теорията, защото то е най-доброто и „стратегически удобно” място, където Дяволът може да бъде победен. В аскетичната етика се смята, че силите на Дявола засягат най-вече мислите, обект на изкушение, а не чувствата, и ако последните бъдат откъснати от мислите, то Дяволът ще бъде победен. В резултат на тоталното само-отказване от себе си и само-загубване на себе си, монахът става недосегаем за козните на Сатаната и получава най-висшата и спасителна, животворяща благодат. Тя се изразява в сетивното прозряване на ослепително ярка, божествена светлина, подобна на т.нар Таворска светлина, съпътствала Христовото Преображение. Най-често тя е описвана или като ослепително огнено-жълта или като студено-синя, но съвършено чиста и благодатна.