Помниш ли, помниш ли... - анализ

  • “Помниш ли, помниш ли…”

    Идеален образ на светлия и пълноценен живот е образът на светлия свят на детството, символизиран от бащината къща, майката, тихия двор с белоцветните вишни, любимата. Образът на светлото минало се появява като копнеж и блян по завръщането в този топъл свят, където героят може да намери утеха от чувството за провален и неживян живот. Тези мотиви са най-добре изразени в стихотворения като "Помниш ли, помниш ли...", "Скрити вопли”.

    Светлото минало с присъщите му съкровени образи - тихия двор, тихият дом в белоцветните вишни, дните предишни, светлият хор на ангели - е ясно очертано в стихотворението "Помниш ли, помниш ли..." То е изцяло изградено в кръгова композиция (схемата, наречена рондо, е позната от Ренесанса), в която стиховете за тихия двор с белоцветните вишни заемат трите най-важни места - началото, средата и края. Естетизираното пространство на "тихия двор" огражда идилията на онова, което е било, на хармоничната подреденост и завършеност на битието. Над двора, над родния дом е небето - свободно и примамливо. В това отворено пространство човекът е волен и щастлив.

    Цялата система от образи, характеризиращи родния дом ("тихия двор", "тихият дом с белоцветните вишни") създава една статична картина в меки пастелни тонове. Там е имало "шъпот и смях", които придават реалистичност и земност на идеализирания свят на спомена.

    Героят търси своята реализация, но тя се оказва невъзможна, всеки изход е затворен, всяка мечта - забранена, всеки спомен - излишен. Затова е светът се представя пред очите му като затвор и пустиня. Лирическият Аз в "Помниш ли, помниш ли..." е "заключеникв мрачен затвор". Пространството се свива и приклещва човека в една съдбовна метафизична безизходност. Битието е загубило хармонията си. Светът е помръкнал. Животът е обезмислен. Диалогът между двете пространства - на миналото и сегашното - е потискащ. Споменът съживява представата за някогашнита душевна чистота на Аза, погубена от досега му с посилния  игреховен свят. Човекът се терзае от усещането за някаква неназована, изначална вина.

    Моята страна е моят позор,

    Така в стихотворението "Помниш ли, помниш ли..." като стража е назован "моят позор" - неясно и неуточнено понятие, което се изяснява с образа на наказанието - "моята казън са дните предишни"."Позорът" очевидно е в разкъсаната връзка между настоящето и миналото, в невъзможността да се хвърли мост между живота в "затвора" и живота, основан на истинските човешки ценности. Липсата на корени, на опора в живота, така често споменавани от Дебелянов с мотива за бездомието ,са всъщност основанията му да се срамува от себе си, да не може да избяга от тъмницата, въпреки че никой не го и пази.

    Стига се до прозрението, че не само няма как да се върнеш в уютния свят на миналото, защото той не съществува, но и няма кой да ти даде утеха, защото няма кой да сподели твоята жалба. Оформя се чувството, че живееш в един трагичен свят без изход, което провокира лирическият Аз от "Помниш ли, помниш ли..." да отрече напълно миналото: "сън са били белоцветните вишни". До този момент все пак е било възможно да се мисли, че връщането, макар и само в мечтите и спомена, е възможно. Това дава опора на човека в нещо непреходно и устойчиво, макар и загубено за момента. Когато обаче то се обяви за несъществуващо, всяка опора изчезва и лирическият герой осъзнава ,че връщането е невъзможно. И не поради някакви външни причини, а той като че всъщност няма къде да се завърне.

     

    “Скрити вопли”

    За Дебелянов споменът се превръща в търсене на нравствена опора. Същевременно присъствието му в творчеството на поета безсъмнено говори за влияние на романтизма, защото сам по себе си това е един чисто романтичен мотив. Той се реализира предимно като спомен за родния дом. От този спомен е вдъхновена елегията "Скрити вопли", която заедно с “Помниш ли…” е едно от най-силните  въплъщения на романтичния порив към миналото.

    Цялата образна система на "Скрити вопли" е подчинена на желанието да бъде изразено преклонението на лирическия герой пред бащиния дом. Образите внушават чувството, че лирическият герой влиза в една свята обител.  Силата на желанието за завръщане е подчертана от глаголните форми: "да се завърнеш", "да влезеш", "да шъпнеш". Той мечтае с плахи стъпки да влезе в двора, смирено да пристъпи прага на стаята, да шепне тихи думи в тишината. Неслучайно в родната къща е фиксиран образът на "старата икона". Този образ става израз на светосттта на бащиния дом. Стесняването на пространството: ("бащината къща", "двора" , "старата на прага", "старата позната", "старата икона") създава усещане за доближаване до спомена - блян. Но въпреки това не приближава до нас родния дом, а го отдалечава във времето, за да го превърне в романтическо въплъщение на мечтата. Времето сякаш спира своя ход.

    В съзнанието на поета споменът за бащината къща винаги е свързан със спомена за майката. Тя е въведена с няколко щриха - "старата", "с безсилно рамо", с усмивка "блага". По този начин поетът изразява копнежа си по майчиното начало, по майчина ласка, която за него се превръща в най-сигурно спокойствие. Със смирената си доброта и неизтощимо състрадание, тя ще върне към живота "блудния син", ще му дари така жадуваната и настойчиво търсена душевна успокоеност. Потърсената майчина нежност е представена и чрез персонифицирания образ на нощта: “и тихи пазви тиха нощ разгръща/ да приласкае скръбни и нещастни” В този смисъл споменът е противопоставен на реалността, като е идеализиран, възприеман като светиня и опора. Лирическият герой не извиква спомена при себе си, а се връща към него, извървява обратния път към миналото.