Полски автори- Фредерик Шопен

  •  

     

    Курсова Работа

     

    На Тема:

     

    ПОЛСКИ АВТОРИ

     

     

    Фредерик Шопен

     

     

    Фредерик Франсоа Шопен е роден в селцето Желязова Вола край Варшава през 1810 г. Точно кога се е случило това е спорен въпрос – според семейството му датата е 1 март, но акт за раждане липсва, а кръщелното му датира от 22 февруари. Както и да е, това не е толкова важно, колкото фактът, че през октомври същата година семейството се премества във Варшава, където бащата на бъдещия композитор е назначен за учител по френски език и литература. Никола Шопен е френски емигрант в Полша, която е приел за своя втора родина през 1787 г. Родом е от Маренвил – малко селце в Лотарингия. Често можете да срещнете полския вариант на името му – Миколай, а понякога, не толкова често, можете да видите същото и за композитора – Фридерик Францишек Шопен. Майка му, Текла Юстина Кжижановска, е принадлежала към разорено, но гордо семейство с благороден произход. Тя и по-голямата му сестра, Лудвига, били първите му учители по пиано. На седем години малкият Шопен вече бил автор на първата си полонеза, а на осем свирел пред публика в аристократичните салони на столицата. Бързо се превърнал в атракция и веднага му лепнали крайно неоригиналния прякор „Новият Моцарт”. Едва ли някой тогава из варшавските салони е предполагал, че la petit Chopin ще се издигне един ден до композиторските висоти на прочутия си залцбургски предшественик.

    Въпреки изключителните си музикални заложби, за разлика от Моцарт и Лист, Шопен се радвал на щастливо детство. Никога не го насилвали да свири на пиано (даже понякога се налагало обратното!), пан Миколай, макар и загрижен за сина си, нямал никакви артистични или финансови амбиции по отношение на него. Така Шопенек (малкият Шопен) растял в женското общество на трите си сестри, обграден с любов и музика. Летните си ваканции прекарвал живописното селце Детските писма на малкия Фрицек претендирали за кореспонденция на местен вестник и били подписвани с псевдонима “Пешон” (анаграма от Шопен). Били щастливи години, “през които въображението му се обви с онзи нежен мъх на растенията, които никога не са били излагани на прахоляка на големите пътища” (Лист).

    През 1816 г. Шопен получил първите си професионални уроци по пиано от Войчех Живни, който му вдъхнал любов към музиката на Йохан Себастиан Бах, но шест години по-късно вече нямало на какво да го научи. Между 1823 и 1826 г. Шопен посещавал Варшавския лицей, където бил учител баща му. След това постъпил в Консерваторията, където завършил нормален тригодишен курс на обучение – хармония и композиция при Йозеф Елснер, който накрая записал в дневника си: “Шопен, Фредерик, трета година студент, изключителен талант, музикален гений”. Дали е знаел този човек колко е прав? През тези години е и първото любовно увлечение на Шопен – русите къдрици на студентката по пеене в Консерваторията Констанца Гладковска били неустоими. Празни младежки пориви, разбира се, от които единственият резултат са песните за пиано и глас – те остават неиздадени до смъртта му. Самата Констанца се омъжва за един селски благородник, ражда пет деца, ослепява и умира на 35 години.

    Въпреки сравнително скромната си оркестрация, двата клавирни концерта на Шопен са сред най-популярните (и най-прекрасните!) творби в този жанр и това се дължи изключително на соловата партия. Тя е типично Шопеновска и загатва за огромните възможности на гения, които по-късно ще се развият напълно в шедьоврите му за соло пиано. Интересното е, че Шопен никога повече не се връща към жанра на клавирния концерт. Нещо повече – през тези ранни години той композира и всичките си произведения за пиано и оркестър – те са всичко на всичко още четири. Сред тях се открояват две творби върху полски народни мелодии и чудесните вариации върху дуета от операта на Моцарт „Дон Жуан” 'Lа ci darem la mano'. Именно за тази творба Шуман пише в една статия знаменитите си думи: „Шапки долу, господа, един гений!”.

    За пиано и оркестър е и създаденият през 1831–32 г. опус 22 – Grande Polonaise Brillante, макар че тук оркестърът е силно редуциран. Може би затова тази творба съществува и във вариант за соло пиано, който лично аз предпочитам. Нека да спрем за малко и да я изслушаме. Започва с едно композирано малко по-късно (1834 г.) въведение, Andante Spianato, което е прелестно дори при чудовищно неспазване на темпото. То постепенно затихва само за да се разрази истинска буря и на сцената да излезе Големият Брилянтен полонез. Зад неговата игрива и на пръв поглед лека мелодия прозира драматизъм, който не е за пренебрегване, а темата, която за малко се появява насред танца е истинско поетично откровение. В крайна сметка всичко завършва с главоломен финал и отново трябва да се върнем към прозаичната реалност.

    Още преди да навърши 20 години Шопен вече е известен във Варшава като изключителен пианист, но за всички е ясно, че в полската столица той може да тъпче на едно място, но не и да се развива. През юли 1829 г., малко след като е завършил Консерваторията, Шопен заминава за Виена, където е представен на граф Галенберг, интендант на императорските театри и на 11 август дебютира като пианист. Седмица по-късно следва втори концерт. Въпреки че никой не може да отрече изключителната дарба за импровизация, както и неповторимата чувствителност на изпълненията му, прокрадват се и критики – свирел прекалено нежно и тихо, лисвали му блясък и звучност. “Свикнали са виртуозите на вдигат голям шум” пише Шопен на своите родители. Публиката, общо взето, винаги и навсякъде е била, е и вероятно ще си остане една и съща – жалка тълпа, на която дори не й трябва хляб, иска само зрелища. Трябва да се отбележи, че Шопен не получава нищо за тези концерти. Отново ще си послужа с писмо до родителите му, в което той пише с присъщата си откровеност: “Това, което успокоява Галенберг, е, че свиря без да искам хонорар. Тук приемат, че съм безкористен любител. Аз съм музикант от любов към изкуството”. Идеалист до мозъка на костите си, който скоро (за щастие!) ще се осъзнае

    Най-важното събитие в личен план за Шопен несъмнено е запознанството му с Аврора Дюдеван, което слага началото на една от най-известните и противоречиви любовни връзки на Романтизма. Преди да ви разкажа за нея обаче, нека да послушаме малко музика.

    През 30-те години са композирани и публикувани едни от най-важните Шопенови композиции – неговите етюди. Те са общо 27 – 12 в опус 10, посветени а son ami Franz Liszt („на неговия приятел Ференц Лист”), 12 в опус 25, посветени на любовницата на Лист – Мари д’Агу (посвещение, станало повод за доста спекулации) плюс три отделно, без опусен номер и не чак толкова важни. Когато слушам тези пиеси, ми е трудно да си представя, че това са технически упражнения. Понятието „етюд” всъщност произлиза от френската дума за “упражнение”. Шопен е човекът, който превръща етюдите в нещо много повече. При него те са не само сбор от различни технически предизвикателства, но и истински художествени бисери. Почти всички етюди имат тривиални имена, които имат различен произход. При някои с тях се означава техническата част – „Черните клавиши” (оп. 10 № 5), „Октавите” (оп. 25 № 10) и т. н., при други художествената – „Зимен вятър” (оп. 25 № 11), „Революционен” (оп. 10 № 12) и др. Последният е една от най-известните и драматични композиции на Шопен. Смята се, че е композиран по време на ноемврийските вълнения от 1830 г. и оттам е произлязло името му. Трудно е да се определи дали това е точно така, но със сигурност бурната лява ръка и тревожната тема в дясната са сред най-забележителните в цялата романтична клавирна литература. Може би най-красивият етюд от 24-те е оп. 10 № 3. Той със сигурност е най-известният – можете да го чуете дори в една песен на Демис Русос, почти неузнаваем, разбира се. За него самият Шопен казва: „През целия си живот никога повече няма да открия толкова красива мелодия!”. Това Lento ma non troppo наистина може да разчувства всеки. Трябва да се подчертае, че всички тези популярни имена на етюдите (а и на останалите му пиеси) не са дадени от самия Шопен. Напротив, той винаги е държал издателите да не слагат програмни заглавия на композициите му. Искал е неговата музика сама да изразява всичко, без да са необходими никакви допълнителни пояснения. И е успял. Етюдите на Шопен са само прелюдия към зрелите му творби, но те са може би най-великолепния пример в цялото му творчество как за две-три минути той може да каже повече, отколкото други за един час.