Поезията на Николай Лилиев

  • Поезията е вечна, както е вечна нуждата от идеал, от вяра в живота.Цялото човечество чувства понякога нужда да се издигне над действителността и да заживее в друг свят- света на поезията.Това твърди Николай Лилиев и в неговата поезия е изразено усъвършенстването на българския стих, започнало в началото на века и най- цялостно осъществено от формацията на българския символизъми достигнало  своя краен предел в неговата поезия: най- звучната, най- музикалната, най- прекрасно мелодичната.

    Макар и неизменно обвързан със символизма Николай Михайлов Попиванов[1] според критиците напълно изчерпва естетиката и теоритическата концепция на течението[2].Символизмът е трябвал на Лилиев, за да изповяда, да разкаже необикновената си история.Той не се увлича по идеите на крайния символизъм, прокламиращ бягството от действителността- за поета това е проява на лична слабост и дори виновност пред живота.Лилиев изживява своята екзистенциална драма, подобно на своите именити съмишленици Яворов, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов и Димитър Бояджиев: това е истинска, наяве преживяна драма на душата, на изстраданото познание.Това е една перманентна мъка.Заобикалящата го действителност му носи само болка, безмилостно погубвайки копнежите му за щастие, нежност, красота.В лириката му господства покрусата, дори отчаянието от несправедливото и несъвършено устроеното човешко битие…стиховете на българските символисти са зов и молба за облагородяване, за нравствено прераждане и усъвършенстване[3].Творецът символист е с изострена чувствителност, в непрекъсната борба е със самия себе си, живее в неистово духовно напрежение, във вечна възбуда и в непрестанна треска.И ако Яворов поставя началото на философската проблематика в поезията, то Лилиев я изчерпва и реализира напълно.Това е естетика, акцентираща върху обществената безпътица, безперспективността и безизходицата; драматичните изживявания на раздвоената, страдаща душевност.Той е мъдро съсредоточен над ясната устременост на душата си, улавя нейните вълнения и ги затваря в стихове, които разкриват и радостите, и трагедията на изолирания, но силен в стоицизма си дух.Лилиев придава символна, общочовешка значимост на конкретните си духовни преживявания.Тихите му, съзерцателни нощни бдения- утеха за примирената му, свенлива душа- са призрачни символи на бягството на интелектуалеца от дневната суета, от коварството и съблазните на битието.

    Настоящата разработка има за цел да проследи разгръщането на Лилиевата метафора за “безумно бялата мечта”, да онагледи нейната реализация в текстовия корпус на един от най- минорните, тихи и меланхолични лирици в българската литература.Ще бъдат проследени символните разночетения на белия цвят в неговото творчество през призмата на културологическото и архетипното.

    Курсовата работа ще бъде насочена към основните тематични ядра в поезията на Николай Лилиев с акцент към тихото страдание като емблематично за неговото творчество, и неговите модификации в контекста на символизма като естетическо течение и в теоритически план.

    Наричат го “поет на красотата и девствеността, който довежда българския стих до виртуозно съвършенство”[4] .За него поезията е и  идеал, и вяра в живота, и смисъл на живота му, и най- верен израз на завършената му хармонична, творческа и човешка същност.Особена лиричност, самобитност и ярка индивидуалност носят неговите лирически миниатюри.Всяко докосване до неговата душевност и до серафичната мупоезия е свещенодействие.Всичко у него е феноменално, невероятно и не може да се побере в представите ни за обикновена човешка доброта и нравственост.

    “Безумно бяла“- така Лилиев назовава своята поетическа мечта.Тя е кротък порив за красота и доброта; неутолима жажда на един високо благороден дух.Това е поетическият свят на кристалната чистота на копнежите, на облагороденост, на “ведросини небеса”, където “звучен ручей ромол// и лъчи- стрели трептят.// Там в забрава рой пчели// своя сватбен танц въртят”.Изключително крехка и нежна е поезията му, съответстваща напълно със скромния си, срамежлив и природно добродетелен създател.

    Изолирайки се  от грубостта на действителността в миража на копнежите, той търси убежище в природната одухотвореност, в искреността,в сияйността на небосвода, но и в безплътните видения- в тъмните сенки и бляновете.

    Неговата “бяла” мечта е идеалът, и именно тя- “безумно бялата” е алегория на онзи чист, неземно светъл идеал, близък до ангелското, безумно светлото, нереалното.Безплътност на чувството и нежната душевност се сливат в съвършени поетически мелодии.Неговите “птици”, “полет”, “лъчи”, “пеперуди”, “цветя” и т.н. са предели и образи на тази белоснежна мечта, сугестиращи вътрешната действителност- те са “пейзажи на лирическата душа”.Мелодичност, особена музикалност (дължаща се на неповторимата, неподражаема архетоника на всяка негова творба: алитерациите, анжамбманите и спецификата на стихосложението), спокойствие и плавност внушават неговите миниатюри.Често критиците говорят за песенността  на неговата лирика, а самите негови стихове наричат песни, в които идеи и чувства са само загатнати и недоизказани.Николай Лилиев не натрапва своите идеи, не заповядва с грубия тон на прокламатор, а нежно нашепва.Неговата поезия е изблик на една мечта за спокойствие, уравновесеност, радост и щастие.

    Зората, изгревът, слънцето са символистичните ипостази на виталността, копнежът за нежност, ефирност, сремежът към светлина  и земна недостижимост:

    Затрептяха изумруди,

    цяла мрежа светила-

    пеперуди, пеперуди,

    тънки, сребърни крила. 

                         ***

    Пламват нежни, пламват бели, пламват

    милвани вълни

    в моята душа изплели път към

    звездни висини.

    В поезията на Лилиев витае неясна, непреодолима плахост пред досега със света- човешкият земен път за него е осеян с разочарование; надеждата е временно опиянение на духа, а разочарованието- трайно състояние.И всяка радост се стопява в тъга.

    “Ден и нощ, лунни сенки и слънчеви сияния- това са двете основни и външни, и вътрешни обстановъчни опори на виденита на поета.Лунните петна, звездното небе са алегории за изразяване на спотаената скръб и несподелените блянове…всеки блян, всеки образ в света на тази поезия е изтръгнат от действителността, от света на конкретните усещания, виждания, желания”[5].Това е поезия на деликатни усещания, на особена лирическа чувствителност, която предава на стиха енигматичност и тайнствен зов.Поетът се докосва до мечтата, но тя се оказва имагинерна, фикция; тази мечта е невъзможна и пагубна за неговите екзистенциални стремежи и битийни очаквания:

    И моите мечти бездомни

    Ридаят в ледните мъгли…

    И пия мълком аз забвение