Поетът Тудор Аргези и мотивът за смъртта

  •  

    Курсова работа на тема:
          Тудор Аргези и мотивът за смъртта

     

     

    Йон Теодореску е роден на 21 май, 1880-та година в Букурещ и умира на 14 юни 1967-а година. През своя бурен осемдесет и седем годишен живот, той е бил „обречен” да преживее две световни войни и един комунистически режим, който бързо захвърлил критичните му стихотворения като упадачни. Наистина под псевдонима си Тудор Аргези, поета остро напада както потискащия творческата и житейска свобода режим, така и мотивациите на войната като дълг и слава. Въпреки протеворечивата си в политически план личност, творецът е всепризнат като образцов авторитет в румънската поезия.

    Поетът, що се отнася до темата за смъртта, разполага с много и утилитарни примери в своето творчество. Неговият стил, клонящ най-много към експресивната гротеска, що се отнася до този мотив, никога не отвежда читателя отвъд тленния ужас от смъртта, а напротив, като че ли умът му вцепенен, е прикован към гледката и нейната истина, за да се отклони в познати за поезията екзистенциални пътеки на размисъл. За творецът смъртта е грозна действителност, която обаче той самият не описва за да я почете естетически, а за да я използва като средство за внушенията си.

       Ако започнем хронологически, ще видим, че първите стихотворения с мотива на смъртта в творчеството на Аргези са обвързани с тогавашната власт и съдепроизводство:

    „На добър път към общия ви гроб.

    И по-добра за вас пръстта да бъде

    От господата, дето ви осъдиха,

    От неопелия ви поп.”

    – из „Мъртвите”


       Тук се вижда ясно горчивината към несправедливостта, към не почитането на светостта на човешкия живот и трагедията на неговия край. Този откъс е едва края на едно напрежение в цялото стихотворение, което се гради от първите му редове, когато мъртвите „излизат” в „ковчези по двама”. Веднага прави впечатление и споменатия факт, че те са десет души, знак, за всеки непосветен читател, че става дума за истинския, документиран случай, а не за проява на творческа свобода. На път към „втория им съд”, са описани раните им, и човешките нужди, които те повече няма да изпитат. Тук още се усеща една определена сдържаност на поета, в сравнение с последвалите му произведения, дори се прокрадва и мотива за райско изцеление, някаква форма на висша добродетелна справедливост. Тук е единствения път, в който Аргези вмества мотива на Божествената справедливост срещу несправедлива и трагична смърт. Затова макар подобно, стихотворението „Липсват гробове” е много по-различно:

    „Съдът военен в шум и глъч е цял.

    Шест часа заседанието трае.

    Че жалък някакъв капрал посмял

    Решена заповед да не признае.”

       Веднага забелязваме намерението на автора да ни представи документално случката със състрадателния капрал, който не пожелал да изпълни екзекуцията на група бунтовници. Акцентът тук не пада върху смъртта или жестокостта на заповедта, поне не директно, обаче се усеща една нова документална образност, която ще остане с поета в неговите военни стихотворения. В тези две гореописани творби е много по-силно чувството за предателство, за жестока преднамерена несправедливост. Военните му стихотворения, както ще видим след малко, притежават цялостната атмосфера на несправедлива, но и случайна смърт. Трагедията, която се умножава в неизмерими от хората пропорции, когато е плод на случайността, когато е трудно да се намерят виновни, когато спазваме утехата, че сме на страната на правдата:

    „Стояха тай, жената, момичето, което

    Бе с ласкави зеници и злато по лицето,

    Когато гръм нечакан удари върху тях,

    И литнаха нагоре греди, трески и смях.”

    - „Те бяха трима”

       Тук трагедията на войната над чисто човешкото е неимоверно силно изложено във всичките му сърцераздирателни детайли. За пръв път документалня стил не толкова описва същинската случка, а надгражда над това кощунство над свещения човешки живот. Тук, заради прищявка на съдбата, в един миг изгасва любовта между двамата влюбени, тяхната младост и красота. Единственият свидетел на това престъпление, е „третата” – бабата, която е натоварена със съкрушителната задача да събере „ отломките от плътта им”. Аргези разтърсва с неочакваната гротеска в досегашното съвсем тържествено в скръбта си стихотворение. Погбеда му минава без вглеждане и размисли през кръвопролитието и завършва далеч преди читателя да се е оттърсил от вцепенението от гледката, в която е въвлечен. Но макар неочакваната загуба да тежи в своите смисли и образи, Аргези като че ли е отредил по-мъчителна съдба на боиците в тази война. В „Слава” войниците са утешавани със, сега, празните откъм значение думи като слава и безсмъртие. Историята не лъже но „немее с всичка сила” и  макар тяхната саможертва, те ще се превърнат в статистика в овехтели книги. От тях ще останат руини от загинали и загиващи, а само милостиви „ дълбокоумни катъри” ще възпеят с фалшив апломб, безсмислената им борба и трагичната им загуба. Лишено от експресията на плътското, „Слава” ни сблъсква с проблема на войната и безсмъртните ценности. Сринати са колоните на патриотизма, храбростта и саможертвата и на тяхно място зейва бездна от забвение, от символична памет и бутафорна почест. Неочакваното вцепенениеот непреднамерената загуба на човешки живот в „Те бяха трима” тук се заменя с ужаса пред безсмисленото му захвърляне. Изглежда сякаш, за да доочертае пълната картина на нещастието, което войната носи, творецът пише и за другата страна на войната, за оцелелите, ранени и сакати. Пронизващото стряскане, тук е смазващ, градиращ ужас, във всичките подробности, на които е способна войната над преходните човешки тела:

    „Две хиляди жертви сред боя ранени

    И зноят гори ги с прокоба една.

    Надупчени, стенат обезобразени,

    С разкъсани челюсти, без рамена”

    -„Лазарет”

       Тук смъртта е грозната прокрадваща се сила, която завладява бавно душата и тялото. Наоколо кръжат нейните вестители – мухите и гарваните и се спускат над още живите ранени. Лазаретът, на който е кръстено стихотворението не може да удържи този ужас и заема сравнително малко пространство в картината. В текста никъде не е изписана дума като „човек, войник”, единственото название, по което ги назовава е „жертви”, и набързо ни нахвърля зловещи подробности с конкретните пострадали части на тялото, сякаш става дума не за хора, личности, а за разчленени предмети, статистика или клиничен анализ. Обективното наблюдение от дистанция, понякога е най-силното въздействащо средство и затова е използвано и тук.

       По-внимателният прочит на творчеството на този критичен в социално отношение поет, разкрива, че стилът му в стихотворенията, макар лесно разпознаваем, варира и обрисува по различен начин, подобни картини, за да осъществи посланието си. В съвременен и недвусмислен език, но изпълнен с доловими важни нюанси, се обогатяват сложни тематични ядра в творчеството му и може би таланта му да включва широки спектри от емоции, свързани с една тематика е една от причините той да остане съвременен и пленяващ с всяко едно четене.