Поемата - Септември

  • Поемата „Септември”

    Гео Милев

     

     

     

    Поемата „Септември” е една от най-забележителните произведения на новата българска литература. Тази неголяма лирическа поема и до днес си остава най-мащабното, художествено внушително, патетично приповдигнато отражение на първото в света антифашистко въстание на българските работници и селяни. Не повторими и завладяващи са нейният ритъм, интонация, бичуващо слово, размахът на идеи, дълбокото потапяне на лирическия герой в най-тъмния въртоп на гражданската война и свободното, шеметно издигане до светлите небесни видения на бъдещето. Поемата е знаменита още с безподобното съчетаване на съпричастието към една народна борба, на песента за нея на един поет с необикновен, културен багаж, със своя нова форма на израз, резултат на дълги и мъчителни естетически търсения. Знаменита е тя още и с това, че естествено прави народа свой главен герой, по особено експресивен начин внушава как от всички кътчета на страната извира, излиза, изправя окървавен лик този многолик и все пак единен народ и като неотвратима първична стихия се влиза в борбата, за да започне първата глава от великата поема на своя свободен живот – Септември!

    Художественият свят на „Септември” е необикновено сложен, противоречив, раздвоен и многозначен. Тайнствената сила на поемата извира от една нейна композиционна особеност, добре схваната от някои най-нови изследователи. Става дума за това, че в художествения свят на поемата на основата на съвсем конкретно, определено историческо събитие – септемврийското въстание – непосредствена и силно преживяно, се стига да грандиозни обобщения. Конкретното събитие се асоциира с народностните бунтове в миналото и тяхната историческа перспектива в най-далечното, мечтано бъдеще. По този начин всичко в поемата получава двойно, необикновено изразително осветление – от една страна, конкретните събития, места, жестокости на септемврийското въстание и неговото потушаване се осветяват от цялата история и бъдеще на народните движения – от троянската война до социалистическата борба за построяване рай на земята. А от друга страна, народностните борби и мечти от древността до наши дни получават плът и кръв, осмислят се и се възправят пред нас окървавения лик на белия български септември с цялата му героика и трагика. Събитието се предава със суровост, дори пунктуалност, с непосредната сила на очевидец на грубата и ужасяваща реалност: ние го възприемаме в неговите ясни форми, но същевременно тази груба реалност отеква в особено чувствително морално съзнание, което е още по-важно и характерно за случая, в изключително културно съзнание, за което всеки факт от тази реалност се асоциира в безброй подобия от историята на човечеството, за да се свърже с обобщаващи мисли и идеи за смисъла на движението, сега обречено на погром, но в бъдещето – на триумфална победа.

    Двата плана на поемата ярко си контрастират и едновременно с това се свързват в напрегнато единствено, заредено с лирическо напрежение. Внушително и изразително следват почти редом стихове, в които с натуралистични подробности си предават конкретни ужасяваши факти от тези страшни дни:

     

    „Десет трупа

    от брега

    пльоснаха тежко

    в мъртвите мътни води на Марица.

     

    И как по новому непосредствено след това зазвучава началото на древната поема „Илиада”: „Музо, възпей оня пагубен гняв на Ахила”. По този път символите, алегориите, обобщаващите мислии идеи в поемата се заземяват, получават сила и плът от станалото конкретно и бурно преживяно от поета събитие, елементите на реалността и историческата определеност на събитието достигат високата поетическа изразителност на символи. Още по-нагледно това може да се види в примера, когато поетът изрежда импровизираното въоръжение на въстаниците – „с топори/с коси/ и слънчогледи”. И веднага след това същите елементи от действителността се прехвърлят в символичен план„марш на топора”, „Слънчогледите погледнаха слънцето!”, „…паднаха в прах”.

    С всичко това зрелият Гео Милев след опита на своята модернистична младост се връща към най-силната и плодотворна традиция на българската поезия – ботевската. Известно е, че тъкмо така, от конкретното, често буквално, точно, документално истинно начало израстват най-грандиозните ботевски обобщения. Безсмъртната балада на Ботев „Хаджи Димитър” е пределно конкретизирана, прикована към определен герой, негов съвременник, към неговия подвиг е и предназначена за календара в негова чест. И тъкмо от тази буквалност и пределна определеност израстват най-значителните обобщения в нашата поезия, като Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”,както и най възвишената баладична картина – ранения юнак, за когото се грижи цялата вселена. С подобния си образен строй поемата „Септември” плодотворно завърши всички естетически търсения на Гео Милев, той не само граждански се сля в една народна борба, но и естетически се приобщи към най-древната традиция на българската народностна и лична поезия и култура.

    Освен народа като централен герой на поемата в нея има и индивидуален герой- поп Андрей, в който своеобразно се преплитат двата нейни плана. Преди всичко поп Андрей и неговият подвиг са част от реалната история на въстанието. Прототип е един командир на народен отряд- известният Андрей Игнатов от село Медковец. Неговото обесване е представено буквално вярно,точно, като репортаж от мястото на събитието- телеграфния стълб, капитана, храчката и героическото държане пред палачите. Но заедно с това се вижда, че тъкмо фигурата на поп Андрей е трябвало да привлече вниманието на Гео Милев, тя съдържа нещо романтично многозначно и многозначително, лесно се поддава на прехвърляне и в другия,символно-метафоричен план на поемата, особено е благодатна за грандиозните обобщения и видения, с които поемата ще завърши. Преди всичко поп Андрейрязко се отделя и запечатва в съзнанието на фона на масата - поп и въстаник! – богоборческата му фигура, поведението му, запращането на последната граната в божия храм, неистовата му съпротива, епическата му смелост се запомнят веднъж завинаги.Наистина „велик, сюблимен, непостижим!”.

    По-важното е обаче, че чутовната фигура на поп Андрей в поемата свързва изображението на покрусата от погрома, ужаса, смъртта в настоящето с перспективата за рая на земята в бъдещето на България и човечеството. В системата на преките и косвените асоциациив лирическия строй на поемата хвърлянето на гранатата в божия храм от служителя на този храм се свързва с хвърлянето на бомба в сърцето на бога и в края на поемата „въжетата и лостовете”, с които ще се снеме небесният рай на земята, изведнъж напомнят за  бесилката, на която героично е увиснал медковският поп. Така поемата завършва с патетичен триумф, въпреки че разказва за един страшен погром: