Платон - биография

  •  

    ПЛАТОН

     

    Съдържание :

    1-Биография

    3- Творчество

    9-Идеята като парадигма

    15- Библиография

    Идеите на древногръцкия философ Платон са от правна точка на западната политическа философия и на голяма част от нашата нравствена метафизична мисъл.Негояите разсъждения на тази тема се четат и изучават повече от 2300 години.В този смисъл Платон е едион от великите предтечи на западната мисъл.

    Биография

     

    Платон,който произхожда от бележит атински род,е роден около 427г.пр.Хр.Като младеж се сближава с именития философ Сократ,който става негов приятел и учител.Осъден е на смърт и присъдата е изпълнена.Умъртвяването на Сократ-когото Платон нарича „най-мъдрия,най-справедливия и най- свестния от всички хора,които познавам” –оставя у него трайна неприязън към демократичното управление.Скоро след смъртта на Сократ Платон напуска Атина и през следващите десет-дванадесет години пътува по чужбина.Към 387г.пр.Хра се завръща в Атина,където основава школа –Академията(философко училище),която работи повече от деветстотин години.

    През останлите четиредесет годни от живота си прекарва в Атина.Участва активно в обучението на Академията  и пише на различни философки въпроси,особено теи,занимаващи се с политика,етика,метафизика,антропология и епистемология.

    Известни диалози : „Пирът”- възхвала на бог Ерос и любовта като копнеж към безсмъртие.

    „Държавата” – излага своите идеи за идеалната държава. Митът за Атлантида

    „Федон” – разказва за светът на идеите.

     

    Тези материали са мои записки при подготвката ми за матура по Философия след 12 клас.

     

     

     

    Творчество

     

    Обикновенно Творбте на Платон се групират според времето,в което са били създавани,а и според основното съдържание,теми,понятие,начини на излагане на възгледите.Като че ли най-приемлива е подредбата,която прави А.Ф.Лосев- един от най-изтъкнатите в нааши дни „платоници”.

    Ранни-"Апологията","Критон","Евтифрон","Лахес","Лизий", "Хармид" и първа книга на "Държавата". Те могат да се нарекат сократически и в тях се обсъжда най-вече моралната проблематика.

    Преходни-"Горгий","Менон","Евтидем","Кратил","Малкият Хипий","Ион","Големият Хипий","Менексен"; те са критико-митологични.

    Зрели-"Федон","Пир","Федър",от втора до десета книга на "Държавата";в тях централно място заема класическото учение за идеите и единното;

    Късни-"Закони";към тях понякога се включва и "После - I законие", дело вероятно на някой Платонов ученик; тези работи са някак по-реалистични и представят сякаш отказа на Платон от крайностите на идеалната държава.

     

    Да се представи "накъсо" съдържанието на Платоновата мисловност е, естествено, непосилна, пък и безсмислена задача. Защото можеше ли да се стори това, напълно логичен би бил въпросът "Защо е било нужно да се пише толкова?" и другият - "Защо вече близо 25 века философите не престават да тълкуват Платон?" Тъкмо затова тук ще се спрем само на няколко основни Платонови сюжети и мотиви, отсяти от културната традиция. Става въпрос за учението за идеите и единното, за диалектиката между битие и небитие и за душата:

    все моменти на това мисловно настроение, което не само във философията носи името "платонизъм". За някои то е израз на крайния идеализъм;доколкото нещата биват осмисляни от позиция, признаваща истинско битие единствено на идеални, духовни същности; за други то е израз на реализъм - в смисъл, че се насочва към всеобщото в реално съществуващото; за трети - форма на мито-поетическа символизация на видимости; за четвърти - краен продукт на мистическо умонастроение и т.н. Но нека оставим споровете и класификациите и нека се насочим към класическата картина, в която се обрисува платонизма... от самия Платон.

    Тя се намира в началото на седма книга от големия диалог "Държавата" и обичайно се представя като "Митът за пещерата".

     

                                                                              Митът за пещерата


    В разговор с Главкон Сократ гради следната представа: Ние, хората, приличаме на затворници в една пещера. Така сме приковани, че можем да виждаме само стената в дъното на пещерата. Далеч зад нас гори огън, а между нас и огъня минава път, по който хора носят различни предмети: вещи, статуи, фигури на животни. Някои от носещите говорят, други мълчат. Ние, окованите, виждаме само сенките, които се отразяват в дъното на пещерата; чуваме само думите, които някои от сенките произнасят. Ала може да се случи така, че някой от окованите да се освободи. Тогава той ще може да обърне погледа си и ще види, след болката от светлината, действителните предмети. Естествено, освободеният може и да не понесе болката, и да предпочете да си съзерцава това, на което е свикнал - сенките; може да се противи, рече ли някой да го освобождава. Но може и да излезе от пещерата и да види най-истинската светлина - тази на слънцето. Тогава той ще прозре причината, поради която някои неща стават сенки и ако му се наложи да се върне в пещерата, сигурно ще поиска да сподели с останалите затворници истински видяното, ще заспори с тях и дори ще иска да ги освободи, за да ги приобщи към благодатта на светлината. Те първо ще му се изсмеят, а след това, остане ли непреклонен в желанието си да ги освобождава, биха го иубили.




    Идеята


    Зад току-що разказаният мит стои, казваме, "някаква идея". Днес това го казваме благодарение на Платон: изразите, в които фигурира думата "идея", крият в себе си онази техника на разбиране, която е разработена от древния философ по* един образцов начин; бихме могли да кажем - по "идеален начин". Защото гръцката дума "идея" значи "образ, образец, лик, вид". Какво "виждаме" зад мита, който току-що разказахме?
    Виждаме образа на познавателната драма. На Платон тя се е    представила така:
    Видимият свят е само отблясък на истински съществуващото - първообраза на нещата; докато видимият свят се възприема сетивно и в голяма степен е чисто случаен, преходен, движещ се, то има и едно друго възприемане, благодарение на което можем изобщо да виждаме - това е умопостижението, мисленето, виждането на нещата откъм "гърба им", т.е. откъм тяхната необходима същност. Тя е непроменлива и съответно - съвършена; тя е техният истински образ, т.е. "идея". Но тъй като така идеите биха били безброй, колкото са и видимите неща, то би следвало да има едно такова "единство, в което да се разтвори всяка видимост и което да бъде само умозримо и истинно в съвършен смисъл. За Платон това е върховната идея за доброто, за благото. Но това не е добро единствено и само в нравствен смисъл, а е добро като съвършена наредба, т.е. "красота", като обосновано познаване, т.е. "истина", като съразмерно устройство на съществуващото, т.е. "свят" (вселена, космос). Тази идея участва в различна степен във всички видими неща, но като че ли най-ясно в онези безплътни, ала необходими за телесността пропорции, които са представени в хармонията на числата. И ето го зримото доказателство за наличието на такава идея: чрез число можем да изразим както множествеността, така и единството; чрез единицата - веднъж появила се - е възможен целия ред от множества и различия.

    Идеята е единица; но същевременно чрез нея се представя и осмисля съвкупността на видимата множественост, т.е. "другостта", "инобитието" на единството или "раздвоението", "делимостта". Това е царството на простата, но умножима вещественост, материята, която поробва сетивността и не позволява обръщането на погледа. С това тя също е единна, така в нея също участва първоначалото, но вече по принуден начин, като в пещера, заобиколено от стените, на които са проектирани сенките. Тук нямаме "действителност", а само окови и съобразяване, т.е. аналогии, отблясъци на истински съществуващото. Накъсо - тук имаме "митове". Затова, когато днес казваме "мит и действителност", ние съвсем нямаме предвид, че изказаното в мита не е налично като образ, а имаме предвид, че чрез това изказване се е преоформило истинното, че чрез това изказване истинното се е скрило. А задачата е в това, то да бъде открито такова, каквото е.

    Действителността такава, каквато е, е идея. Тя се постига не с виждане, допир, усет, а с въодушевление. Но под това нека не се разбира някакво еуфорично състояние, което натрапва на видимостта "чувства", а единствено и само проникване в "душата" на нещата. За Платон това е припомняне, че и нашата душа някога се е намирала в плен на ето тази тук видимост, че е била "съответна", "тъждествена", "числово равна" на множеството, ала сега се е върнала в единството на самата себе си и затова може да "съзерцава" другото. Не винаги става това; и не с всеки. А тогава и с този, който бива прероден в знанието, т.е. акуширан от вещ мислител. Такъв в диалозите на Платон е Сократ, синът на акушерка и затова методът, пътят, по който се стига до знанието като припомняне е "майевтика" (от. гр. "акуширане,израждане").