Пластика, любов и цветове в романа 'Дилетант' на Чавдар Мутафов

  •  

    К У Р С О В А   Р А Б О Т А

     

    Пластика, любов и цветове в романа „Дилетант” на Чавдар Мутафов

     

    Чавдар Мутафов е един от най-ярките представители и основатели на експресионизма у нас, но в областта на прозата. Като белетрист е трайно свързан с града и неговите социални и психологически проблеми. В творбите му отсъства класическия сюжет, ярки конфликти и пластично изградени характери. Прозата на Мутафов е подчинена на принципа да се стреми да направи словото съвършен инструмент за изразяване на душевни нагласи, за невидимите и фини душевни състояния, сложни преходи, преливания, нюанси, усещания и мисли на героя. През 1926 г. Чавдар Мутафов въвежда една социалнопсихологическа идея в романа „Дилетант”. Той е единственият в българската белетристика, който е осъществен изцяло с езиковите и стилистични средства на експресионизма.

    За романа „Дилетант” отзивите се движат между крайното неприемане и задълбочен опит за интерпретация от изследователите. За рецепцията на романа от, една страна, се съди от пояснението, което дава самият автор за романа си, като го определя като невъзможен за търговия. Част от критиците на Чавдар Мутафов го виждат като маниерен автор, чието говорене е „празен брътвеж, непотребна словестност, а отношението автор-текст-читател е изведено отвъд всякаква дидактичност на литературата.

    Романът е разделен на три приблизително равни по обем части, наречени „Възможности”. Първата и последната от тях се състоят от по 12 фрагмента и завършват с думата „смърт”, а средната — от 13, като последната й дума е „неизмеримост”. 6 от общо 37-те фрагмента са в диалогична форма, представляват разговори между Дилетанта и Дамата, като и те са разпределени пропорционално по два във всяка от трите „Възможности”.

     

    Чавдар-Мутафовият герой е лишен от самостоятелност. Неговата механизираност и инсценираност е многократно заявена още в първия фрагмент на романа:...животът на Дилетанта имаше безсмислените и гротескни форми на зрелище от евтин театър;...тялото му ще изгуби всичките си пружини; ...Дилетантът получаваше нови пружини и със стиснати зъби бързаше да живее своя живот на кукла. Той даваше своето тържествено представление...; В последните номера на своята програма Дилетантът получаваше скука; Той мечтаеше и с това почти забравяше ролята си. В почти цялото творчество на Мутафов героите са „явни протагонисти на автора”, „материализации на неговите идеи” (Едвин Сугарев). 

     

    Размяната на реплики между Дилетанта и Даматаот една страна са оформени в отделни фрагменти, всеки от тях има своя вътрешна логика, развитие, кулминация и развръзка, те са посвоему драматични, всеки от тях представлява нещо като малка пиеса, което още веднъж подчертава инсценираността на ставащото. От друга страна, тъкмо в диалозите двамата протагонисти са оставени сами на себе си. В тях повествователят отсъства, има само пряка реч без каквито и да било пояснения в трето лице, звучат само гласовете на Дилетанта и Дамата. Нещо повече, някъде те дори иронизират собствената си марионетъчност и игрово си присвояват властовата роля на режисьора:

     

    Pardon, това са декорите на домашния театър.

    „Разбира се, щом за суфльорска будка служи нощното гърне.”

    — Но, Елен... Вие тъй добре разбирате постановката. Аз ви назначавам за главен режисьор.

     

     

    Във „Възможност първа: за себе си” Дилетантът е представен като уязвима, непохватна жертва на агресията на външния свят: Отначало го изглеждаха със съжаление, а после го настъпваха предателски по краката. Сипваха с усмивка пясък върху шапката му. Изгасяха мечтателно цигарата си върху новата му дреха; ...той чувствуваше смътно ухото си прободено от карфици, между жълти перуки и зли очи — и когато, сразен и милостив, той бързаше да излезе, ръкавът му се закачаше подло върху дръжката на вратата”. Това е едно от измеренията на дилетантизма в романа — невъзможността, неумението за справяне с обективния свят. Заговарящият женски глас е стимулът, който провокира у Дилетанта компенсаторен стремеж към подвижничество, желание за утвърждаване на собственото му проблематично „себе си”.