План-конспект по литература за 7-ми клас

  •  

     

    Робство и свобода в стихотворението “Елегия”                             от Христо Ботев                                                                                           (ИС)

     

     

    Заслужено определяна като етап в развитието на българската национална литература, поезията на Ботев битува в съзнанието на българина като тържествен израз на активна борбеност, непримиримост към потисничеството във всичките му форми, свободолюбие и воля за пълноценен живот.Подчинена на значимите народни повели, тя олицетворява идеи от универсално и общофилософско естество.Непреходни остават посланията за смисъла и целите на човешкия живот, за необходимостта от хармония между личността, близките, обществото, историята, нуждата от идеали, осмислящи човешкото съществуване и границите между живота и смъртта в процеса на тяхното взаимно проникване.

         Стихотворението “Елегия” пресъздава робската действителност, залегнала сред българския народ в едно размирно време на плач и насилие, оскверняване на всичко родно, любимо и сакрално. Будеща съчувствие и призивност е ярката картина на страданието и унижението, които българките безропотно са приели като навичност, ежедневие. Сънародниците са обезверени, не знаят, че свободата съществува и че пътят към спасението е само един – непокорството и достойната борба за независимост.

         Още от първите редове на това произведение блика силна и ясна призивност.Глаголите в повелителна форма”кажи ми,кажи”са низ от категоричност, желание за отзив, за получаването на съкровено желан отговор:

         Кажи ми,кажи,бедний народе,

         кой те в таз робска люлка люлее?

    Епитетът “бедний” е израз на съжалението на лирическия герой към неговия народ.Той е един достоен български син, осъзнал, че свободата съществува, приел защитата на народната съдба като свой дълг.Но душата му е разкъсана, в нея цари самота от невъзможността да сподели идеите си, да получи отклик от българските “сиромаси”.Народът покорно е приел да влачи своя “хомот” и продължава да следва “таз робска люлка”.

         Анафоричното повторение “той ли” изразява гнева, вътрешния душевен кризис на героя и желанието му да призове обезверените, да събуди пламъка за свобода у тях.Лирическият герой е спасителят, възкресителят, от който се нуждае “бедният роб”.

         В тази творба, както и в редица други стихотворения на Ботев като “Моята молитва” , ”Борба” , са използвани мотиви от християнството :

         Тоз ли,що спасителят прободе

         на кръстът нявга зверски в ребрата

    Патриотът е човек на общата грижа, приел саможертвата доброволно в името на своите свети идеали. Но неговото “сърце,мъжко,юнашко” не може да приеме “зверските” измерения на предателството, безразличието на лъжепатриотите.

         В съзнанието на българина векове наред е утвърждавана мисълта за покорството, търпимостта, идеята :

         Търпи,и ще си спасиш душата?!

    Лирическият герой иска да посочи на народа кои са истинските виновници за робската участ, кои са причинителите на “нови теглила”. Защитникът на българското, свободомислещият човек иска да избави “глупците” от тази “полуда” , от това безвремие и морална деградация :

         кой продал брата,убил баща си?!

    Още по-силно и експресивно звучи всеки ред, завършващ с въпросителен знак.Риторично и настойчиво е запитването на героя. Но той не чува и дума от “искрен глас благороден” и единственото, което може да възкликне, е “Мълчи народа!” Мълчи този мъртъв свят, свят на измами и лъжи, на предателство и изпепелени перспективи :

         Глухо и страшно гърмят окови,

         не чуй се от тях глас за свобода.

    Българските страдалци не могат да осъзнаят, че съществува свободата, да приемат, че единственият достоен път към постигането на лично щастие, е пътят на борбата – пътят “страшен, но славен”. Независимостта трябва да бъде извоювана, за нея трябва да се бори целият народ. Недостойно и неморално е да се чака безропотно някой да “донесе” свобода.

         Ясно лирическият герой персонифицира виновниците за робските “окови”. Изпълнен с ярост, омраза, той ги нарича “сган избрана”. Лъжепатриотите, тези, които се грижат единствено за своето благополучие, са сравнени с “рояк скотове”. Те са лишени от човешки чувства от нравственост и екзистенциални стремежи. В “сюртуци” – българските чорбаджии, в “реси” – духовниците, призоваващи към търпимост и тези – “слепци с очи” – образовани хора,които не съзнават истинските идеали и стремежи на свободолюбивата и непокорна душа.

         Грозна и зловеща е картината на робския хомот :

         кървав се лее над камък гробен;

         кръстът е забит във живо тело,

         Въведен е мотивът за смъртта, за гроба – очакващи поелите по неотъпкания път на непокорството. Алитерациите създават тягостно усещане. Метонимията “ръжда” и лексемите “глозгани кости” изграждат картина на ада, на изпепеляващото зло. Неслучайно е въведен и образът на “смока” – символ на хтоничното, агоничното.