Пламенното слово на Странджата

  •  

          Пламенното слово на Странджата-прослава за мъченичеството в името на свободата

               Съч.разс.в-у 3 глав.

    Чрез повестта си “Немили-недраги” Вазов изобразява картината на едно време,изпълнено с героизъм и слава.Изграждайки образите на емигрантите, авторът представя цялата сложна същност,в която се преплитат комично и трагично,всекиднев- но и извисено.Убедително писателят внушава,че осъществяването на патриотичния идеал е най-святата цел на героите,за които пропъждането от родината става съдба.

    Чрез пламенните слова на Странджата са изразени мечтите и идеалите на хъшовете. Любовта им към отечеството е убедително доказана чрез всяка дума от речта на стария знаменосец. Той говори вълнуващо и убедително,защото изразява мечтите,надеждите, копнежите на изгнанниците.Въжделенията им са свързани с мечтата за свобода, а това обосновава доброволния им мъченически избор.Странджата,бедността и нещастието водят до отчаяние и озлбление,до затваряне в дребните проблеми на ежедневието. Те лишават човека от полет на духа,настройват го дори срещу най-близките.Това се случва и в 3 глава от повестта.Избухналият между Димитрото и Мравката скандал нажежава страстите до крайност и ръцете посягат към револверите.Тогава над всички се издига гласът на Странджата и под окадения свод на кръчмицата зазвучават думи, пропити с любов към братята хъшове.Чрез Странджата говори сам Вазов, а чрез него- цялата  българска история: “България ви,братя милее за честта”.Обръщението “братя” говори за доброта и състадателност,за вродената саможертвеност на един герой,който е предпочел връзките на споделените идеали пред кръвни.Речта на Знаменосеца обобщава смисъла на цялата повест.В нея оживяват героизмът ,на който е способен българинът.С проникновена,изстрадана житейска мъдрост Странджата им пороменя истинските ценности на патриота и така връща вярата в собственото им достойнство: “Нашите славни битки в отечество България не помни народът...” Такава е мисията на емигрантите – да пробуждат народното съзнание.Риторичните въпроси “...днес кой ни зачите? Кой ни признава?” антитезисно илюстрират гордостта на хъшовете да са българи.Основателна е болката им,че живеят като несретници,че емигрантският им делник е сив и болезнен.Благородният знаменосец намира лек за тази болка:” ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството.”

    Категорично и емоционално Странджата доказва,че идеализмът крепи хъшовете.Знаме- носецът оборва обичайната представа за пълноценен живот,защото в името на свободата те са приели мъченичеството.Емигрантите безкористно изпълняват своя дълг към родината.На везните застават ценности от различен порядък: пари,имот-живот,кръв.Категорично е убеждението на стария хъш ,че пролятата за свобода кръв е “...по-скъпа от всичките пари на влашките богаташи...”Яркият контраст между богатството като смисъл на живота и жертвата в името на родината насочва читателя към по-достоиния избор.По пътя на съпоставката и отрицанието старият хъш с набраздено от белези лице отстоява красотата на своя идеал,за който са дораснали само достойните хора:”Ние се жертваме за свободата на българия.....”

    Всяка дума от речта на Странджата подчертава активния характер на родолюбието на хъшовете.Прозаичното настояще е свързано с дейност,твърде различна от представите им за пълноценен живот,защото е пълно с болка и унижение.Тежки са гладът и болестите,но още повече-терзанията на душите им .Емоционалният възглас “..аз дето едно време носих левското знаме...”изразява по мъжки сдържаното страдание,следствие от разминаването между действителността и желаната човешка реализация.В един изплакан от сърцето вопъл се съпоставят величието,мъжествената изява и шетането около огъня.Душата на великия герой се разкъсва между спомените за “левското знаме” и бездеиствието в кръчмата.Затова думите на стария хъш преливат от болка.В душата си той е събрал мъката на всички горди защитници на българщината. Странджата замълчава,за да сдържи сълзите си.Тази пауза-мълчание е наситена емоционално,затова толкова силно е въздействието и върху всички присъстващи. Това са минути на пълно духовно единение.Дълбоко трогнати от вълнуващите му думи,хъшовете стават прави и мълчат.С мъдри слова,със своя житейски и борчески опит Странджата е раздвижил онези светли чувства и идеали,които ги сплотяват, помагат им да изтърпят неволите и да съхранят човешкото у себе си.

    Със сърдечни,вълнуващи слова Знаменосеца припомня на събратята си защо са принудени да живеят в изгнаничество и така ги връща в света на мечтите.От пепелта на носталгията се въздигат спомените по обичаното отечество.Ораторът продължава речта си,съпоставяйки си живота в родината с живота в емиграция.Картината на мракобесието е изградена с глаголи,подредени във възходяща градация:” там турците глобят,събличат,убиват,позорят и народът нищо....”Една от мечтите си хъшовете са постигнали-те живеят свободни,страдат,гладуват,но това е по-лесно поносимо от произвола на поробителите,защото позорът на тиранията е по-трагичен от смъртта.

    Разбирайки страданията и копнежите на своите събратя,Странджата достига до откровение граничещо с религиозната вяра:”А като имаме свободата,имаме всичко” Без вяра човекът не може да стигне до откровение за същността на света и мястото си в него.С не по-малка сила се откроява мечтата за промяна.Странджата подчертава,че смисълът на търпението им е във възможността да се вдигне въстание.Той величае жертвоготовността на другарите си,съзнавайки ,че зъслужават поне тази морална награда.Многократното споменаване на думите “отечество”, “битки”,”свобода” пречиства думите им и ги връща към тяхната истинска същност.Вазов умело разкрива въздействието на идеала,който превръща обикновенните страдалци в личности,заели достойното си място в историческата ни сцена:”народ без жертви не е народ”-тази сентанция изразява зрелостта на бившия знаменосец и мъжете ,изправени срещу него,споделят истинността и.Повествователят убедително внушава,че това е кръстът на вярващите в новата религия-свободата.Според християнския мироглед всяка вяра се заплаща с мъченичество.Знаменосецът знае,че страданието извисява духа,че е гордото признание на всеки хъш. За всички присъстващи няма съмнение,че колкото повече са мъчениците за родината,”....толкова по-добро за българия.” С емоционален устрем словото на автора навлиза в речта на хъша.Широките обобщения са израз на демократичната идея на повествователя,че най-величествените страници от историята на един народ се пишат от самия него,и то с цената на жертви.

    Оптимистично завършва речта на стария хъш.Той вярва ,че свободата може да се постигне,ако се съчетае духовността на идеала с пробудената сила на народа.Думите”... робите ще се променят” говорят за именно това виждане на Знаменосеца.Чрез вдъхновяваща непоколебимост бъдеще време емигрантът внушава на събратята си своите убеждения:”Ще се бием още,братя мили!...”

    “Един страшен и възторжен вик....” сподиря последните думи на Странджата.Напрежението и патриотичното въодушевление са достигнали предела си и гръмва песента”Тръба звучи..”Звуците и изпълват кръчмата и се понасят навън,за да заявят на света готовността на един народ да се бори за свободата си.Преобразяването на страдалците от мъченици в герои отново е видяно през погледа на Бръчков.Контрастът в изражението на лицата от “груби и свирепи” до “изражение на благородство и решителност”, свидетелства за чувствата,които се таят в изстрадалите им думи.Младият хъш благоговее пред тях.Тази вечер е неговото бойно кръщение.Бръчков наблюдава с възторг присъстващите- смели и достойни мъже,заявили категорично любовта си към родината.Той е очарован и щастлив от факта,че съдбата му е дала възможност да попадне в този свят на “...Висши същества,родени за страдания....” Младежът се чувства вече като част от хъшовското семейство.

    Словото на странджата е израз на мечтите и копнежите на страдалците-хъшове.Чрез думите си старият хъш им вдъхва увереност и надежда за по-добро бъдеще.Разкривайки желанията на емигрантите ,Вазов ги възвеличава като хора,съхранили духовните си ценности.Той отправя своето послание към читателя,че един народ оцелява през вековете тогава,когато тачи имената на своите предци и съхранява техните светли идеали.