Патриотизъм и религиозност в лилиевата поезия

  • доцент д-р Страшимир Цанов

             Шуменски университет „Еп. Константин

    Преславски”

    ПАТРИОТИЗЪМ И РЕЛИГИОЗНОСТ В ЛИЛИЕВАТА ПОЕЗИЯ

     

    Николай Лилиев има пет творби, посветени на родината. Най-малък интерес за нас представлява стихотворението „Моята родина”, публикувано през 1913 г. в социалистическото списание „Борба”. Идеологическите интенции на текста са изразени салегорична символика. Като поетика е интересно обръщането на възрожденската (Бозвелиевата опозиция)велика Родина – недостойни чада в противопоставяне достойни синове – недостойна родина. Противопоставяне, което присъства в контекста на разбирането за родината като социално несправедливо общество:

     

    Моята родина не познава

    своите рождени синове

    тя се губи по суетна слава

    и на мрачни тържества зове.

    ...

    Ала в оня миг, когато гръмне

    властний глас народен в родний край,

    в моята родина ще разсъмне –

    свойте синове ще тя познай!

     

    Съвсем различна е тоналността на цикъла „Към родината”, включващ три стихотворения, публикувани съответно през 1914, 1916 и 1919г. , т.е. по време и непосредствено след неуспешните националноосвободителни войни. Идентитетът на лирическия субект и в трите текста се  създава посредством  „едно постоянно разширение на индивидуалното самочуствие в едно по-широко, вън от него чувство”[1, 35]за Родината. Със съзнанието си за вина Азът пренася чувството на религиозния човек за греховност пред Бога върху чувството на „индивидуалния” човек за вина спрямо Родината („съзнавам, че пред тебе днес греша”). Съпричестяването с каузата на Отечеството не е външно декларативен, а дълбоко съкровен жест, защото Азът не се деиндивидуализира, не се обезличава чрез съпричастността си към масата, тълпите. Разтварянето в колективната цялост не е за сметка на самоличността и самоценността на индивидуалността. Така, като осъзнаване-изживяване на войнския дълг, във връзките единство-нетъждественост  и индивидуалност-колектив, „Аз не извиках от вълнение”(второто стихотворение от цикъла) е определено близко до „Прииждат, връщат се...” на Димчо Дебелянов: