Пародийното в романа - Хоро

  • Романът "Хоро" е една от най-хубавите творби на писателят Антон Страшиморов, една от най-хубавите творби на Септемврийското въстание, която по силата на внушението, антифашисткия патос  и своето българско звучене може да се сравни със знаменитата поема "Септември" на Гео Милев.Този роман е израз на дълбоката бездна, която се изкопа между народ и властници след кървавите нощи на септември 1923 година.Само  разтърсеният до последната си  клетка писател можеше да призове такъв призрачен свят на ужаса.

         Авторът си е поставил за задача да разкрие не толкова героизма на  борещите се септемврийци, колкото ужаса от жестокостта, която "победителите" проявяват към българския народ.Книгата всъщност е творба за жестокостта на тържествуващия фашизъм, за страшната нечовешка и небългарска жестокост, която преминава всички не само морални, но и логични граници, за да дойдедо абсурдността.

        Романът "Хоро " е определен от литературната критика като роман-фанфлет,  тъй като в него присъства гротевското изображение и всички ситуации са представени с акцент върху абсурдното, което внася фарсови елементи.

    Характерно за творческия почерк на романа е преди всичко предозирането на въздействията, максималистичното в изобразяване на героите,  търсене на парадокса, използване на естетиката на грозното, пределния субективизъм израз на гражданската му позиция.

       Пародията съдържа игрови елемент при които ролите се смесват, свързват се с преобръщане на нещата  и смесване на голямото и малкото. Пародийното е свързано с темата за разрушаване на традиционния български свят.

    Романът започва със сватба, но всъщност разказва за смърт. Той започва с хоро, но в действителност разкрива ужаса в невероятните му, в невъобразимите му форми. Сватба, хоро и смърт се сливат в едно в някакво изстъпление на бесовски сили.Има нещо чудовищно, невероятно и неприемливо в тази "сватба".Когато навън хората биват избивани кръвожадно, у Карабельови бумтят сватбарски тъпани; когато старата Карабельовица умира- в горните стаи се развихря пиянско веселие.Хорото не е вече идиличния селски празник, а кървавото юдинско хоро на ужаса и насилието.

      Пародийното в "Хоро"  е представено чрез митологичната сватбамърт, чрез смесването на два ритуала в тяхната едновременност така щото е стигнато до следните парадокси: вместо да води хорото старата Карабелица умира, вместо да ги благославя тя ги проклина, в един и съще ден се случват и сватба и опело, в черквата гласът на свещеника ехти студено."Сватбата" не е веселият ритуал, а някакво ново и непознато бракосъчетание между смърт и раждане. Това хоро на което са се хванали убиецът и майката на убитите около грамадата от трупове, ще остане завинаги като една от най-драматичните и най-силните сцени в септемврийската литература.Над всички се е надвесил някакъв апокалипсис сякаш е дошъл свършека на света. В това хоро на ужаса, в което и палачи и жертви играят"несвестни", цялата реч неусетно се слива с един монолог, изречен на един дъх, с вик и крясъци, с прекъснатост и недоизказаност, с рев и звукоподражание.Душите на хората са разкъсани, изтерзани, изнасилени.

         Героите от романа "Хоро" действат в един силно деформиан свят, дехуманизиран до възможния най-висш предел.Нещо повече те самите са отчуждени от човешкото в себе си.Целият роман е пресечен от остриетата на експресията, която придава на грозотата и ужасите в него фантастични, нечовешки размери.Така  е в образите на  зверска жестокост у кривоокия или у полковник  Гнойнишки, също и в образа на омърсената красота на Мичето:

    "Лежи възнак, хубава като богиня, Мичето Карабельова, сестрата на Сашко Карабельов,  убитият вожд на хиляден народ.Лежи разкрачена, удавна  мръсотия и срам, в страшна мръсота и срам. Пфу!"

         Отчуждаването на човешкото по посока на животинското е в подтекста на грозотата и различните карикатури деформации на отделните персонажите в "Хоро".Хищническото у палачите е метафорично оголено("сгризване" с поглед, струпване на глутница сиви вълчи очи, осветени от кибритена клечка, впиване на вампири в тялото на Мичето, закани или проклятия от типа на "изядох те!" "кръволоци, кръволоци!").От друга страна, страданието на жертвите излиза от нормалните човешки граници в същата посока, придобивайки  окраската и стила на примитивност, звероподобност-грозен животински рев, прощепващ нощта, бликане на уплахата на"овни и кланица." В контекста на тези внушения грозотата,  и когато не носи непосредствения белег на анималистичното превъплъщение, придобива нюанса, белега на животинското-например странният, нечовешки облик на смеещия се прокурор, съдържащ нещо жабешко-насекомовидно:"жълт, зелен, с големи уста и с големи  уши, той заподскача на стола си".

    Събитията в романа не могат да бъдат разбрани защото са абсурдни.По особен начин за това свидетелствува ироничното отиграване на  неслучайно  пространната парадигма на глаголи като "зная", "разбирам."

    "Мичето разбра.Тя беше разбрала това още в кабинета му, преди седмици, когато дебелата му длан запечата устата й и в ушите и фучеше:Не вря-кай, няма вече накъде, ти си моя!Това не можеше да не се разбере !Старият панагюрец разбра :началникът ще ги коли;Марга изхълца: тя разбра,  преди да види.Младоженецът началник пристъпваше напръсти, с насочен револвер и със страшно изкривено око:…….ще ги накълца.Това вече разбра и Марга; Не Наковиц апочваше да разбира какво нещо е то да ви грабнат посред нощ, да ви хвърлят в камион и хайде към Марица;"