Османската управленческа система през ХV-ХVІІ в. и българското общество

  •  

    Османската управленческа система през ХV-ХVІІв и българското общество

     

     

     

    От 1396г, унищожаването на Видинското царство, до 1878г, когато със Санстефанския мирен договор, историческият живот на народа ни в голяма степен се определя от правната, икономическата, административната организация на Османската империя. Във висока степен диктува историческите задачи, които балкански народи трябва да решават.

    Османската политическа система се изгражда в непрекъснати войни и завладяване на територии и население в Европа, Мала Азия и Близкия изток. В нея се включват различни тенденции, възникнали в различна географска среда и в общества с различно историческо, стопанско и културно развитие. В завършената й форма те са сходни, но и твърде различни от тези на държавите, върху чиито руини се създават.

    В своя завършен вид, достигнат във втората половина на XVIв., Османската империя е вариант на близкоизточна средновековна деспотия, чиято политическа организация се изгражда върху четири компонента: племенният строй на тюрките огузи, развит на базата на номадския начин на живот; управленческото наследство на Селджукския султанат и ирански влияния. Османската държава и функционерите й ги използват, но и променят съобразно конкретната обстановка, за да изградят собствена политическа система. В нея се поддържат три принципни тенденции: максимална централизация във всички управленчески нива, пълна милитаризация на обществения живот и постоянно следване на ислямската религиозна и идеологическа доктрина. Като цяло може да се каже, че точно на Балканите са създадени основните провинции. По това време в Анадола има различни мюсюлмански държави, докато такива липсват на Балканите и това дава възможност османците сами да си създадат начин на управление.

    В Османската империя цялата власт е съсредоточена в ръцете на едноличния владетел - султана. Той притежава и носи всички нейни прерогативи. Султанът е пръв военачалник, единствен законодател и най-висша съдебна инстанция. В средновековните монархии властта на владетелите е неограничена, но в османския вариант това е всеприета и всепризната норма. Едноличният принцип на управление е толкова силен, че цели шест века съхранява властта в ръцете на една династия, нещо изключително рядко.

    До втората половина на XVIв. османските султани реално носят прерогативите на властта, но в следващите десетилетия, болшинството от тях се откъсват от управленческата дейност. На трона седят невръстни деца, алкохолици, психически болни хора. Мнозина са марионетки на воюващи помежду си групировки от висши чиновници и еничари, евнуси и кадъни от харема. Разбира се има и хора с възможности и амбиции да управляват, но срещат противодействието на столичната бюрокрация. Откъсването не означава нарушаване на властта. Всички действия в империята се предприемат от името на султана, чиито заповеди имат силата на закон.

    Владетелският диван е втората по важност управленческа институция. Членовете й се наричат везири. Ако султанът е символът на османския централизъм, диванът е реализаторът. Съставът му отразява процеса на изграждане на държавата. От края на XVIв. имперското управление преминава именно в ръцете на везирите. Великият везир разполага с огромни правомощия, но властта и животът му напълно зависят от владетеля. Показателен е фактът, че от 43 велики везири, управлявали между 1453 и 1635г, 22 са по произход сърби, българи, гърци, арменци или албанци, превърнали се в османски държавни функционери. Членове на дивана са кадъаскерът, който ръководи правните дела в армията; командирът на платената войска - ага на еиичарите; командващият флота - капудан паша. В дивана участва и баш дефтердарят, който отговаря за финансовото ведомство и се занимава с разпределението на приходите и разходите в имперската хазна.

    Икономическата основа на султанския абсолютизъм е държавната собственост върху земята. Още в края на XIVв. султан Мурад I създава държавната хазна, на която предоставя върховната собственост върху завоюваните земи. Причина и резултат е прякото обвързване на конницата със земевладението, чрез което се осигурява издръжка и въоръжение на нейните войници. Трансформацията на номадското племенно опълчение в сложна машина, съпътства изграждането на държавната структура. Армията осъществява основните цели на империята, а империята подчинява управленческия си механизъм на нуждите на армията. Тези войници, заселвани в земите, където са владенията им, осъществявали и контрола над подвластното население. Основното им задължение било участието в обявените от султана военни походи. Санджакът, основната административна единица, се покрива с военната формация, в която се организирали живеещите в тази територия спахии, а бейлербейството или еялетът покривал обособената провинция и всички набиращи се от нея спахийски сили.

    Войската се е състояла пешаци (яя) и конно опълчение (мюселен). Начело и на двете части е бил бей, чиято титла имала почти същата сила като тази на балканския княз. Военната граница била създадена от хора живеещи в областта. В Анадола тя представлявала свободни селяни, който правели набези едни срещу други. Създава се и институцията наречена острие или удж. Идеята е да има една територия, от която да се осъществява напредването на войската. Военната територия се управлява от уджбей, военен командир, доста автономен, но и подчинен на султана. Известно време нашествията на Балканите стават точно чрез този принцип.

    Втората голяма военна формация бил еничарският оджак, платена пехотна войска, рекрутирана от ислямизирани християнски младежи. Изворите съобщават, че първите отряди били създадени от султан Мурад I по време на османските грабителски походи на Балканите 60те - 80те на XIVв. Еничарите били щурмова сила, таранът на османската военна машина и най-многочисленият елемент на системата кул. През XVв. законът ги лишавал от достъп до земевладението, забранявал им да се женят и създават семейства, а след смъртта им всичко принадлежали на държавната хазна. Живеели в специални казарми, разположени в трите столици - Истанбул, Одрин и Бруса и личният им живот преминавал във войнишкия колектив. Когато са младежи се наричат аджемиоган – чужди синове. Кръвният данък е девшерме. Част от тях може да станат учители, други пажове, но повечето отиват в Мала Азия, където живеят няколко години, след това биват пращани в казармите. Еничарите са роби на султана.

    През XV и XVIв. еничарите били действителна елитна армия, която има огромен дял във военните успехи на империята. Значителна е и ролята им във вътрешната й политика като въоръжената сила, която султанът противопоставя на другите групи. Потушавали въстанията, ликвидират селски бунтове и градски брожения, потискат и опитите за сепаратистизъм. Срещу службата си еничарите не само получават заплата и прехрана, но имали и специфичен правен статут, подчинени само на офицерите си. Това ги поставяло над имперската правна система, правело ги привилегировани роби. Тяхното време бива наречено от европейците управлението на робите, заради голямата роля, която те играят.

    Голямата военна флота, основна двигателна сила са робите, а моряците - араби или приели исляма християнски пирати, е третата важна формация в нейната военна организация.

    Административната организация на българските земи разкрива схемата, чрез която държавата осъществява своята власт и показва средствата и формите, чрез които използва икономическите и човешки ресурси. Българските земи са първите европейски завладени територии, в който плътно следват модела на тюркските бейлици в Мала Азия. Методът може да се определи като класически избиване и изселване на местните боляри, когато те отказвали да им служат. Но за пълното овладяване на земите той се оказал най-малко недостатъчен. За да ги подчинят на интересите, османците трябвало да променят и своята държавност.

    И българските, и османските извори са единодушни, че след превземането на големите градове като София, Търново, Видин в тях е въведен режим, който днес се квалифицира като военна окупация. В градовете е настанен военен отряд, провеждащ началните действия при установяване на властта. Тактиката се оказала неефективна. При продължаващите военни действия османците се нуждаели от храна за войската, а тя можело да бъдат осигурена от населението само ако животът се нормализира. Експанзията им на Балканите изисквала управление, което да поддържа не само политически, но и обществен ред.

    В процеса на неговото изграждане Османският бейлик надхвърлил тюркския модел и се превърнал в стабилна държава. Основният сюжет в достигналите до нас извори са битките, победите и пораженията. Информацията за началното установяване на управленческия ред е повече от лаконична. Сигурните данни са малко, поради което проблемът, остава в много отношения неясен. Първите стъпки за трайно организиране на земите са направени след завземането на Одрин в 60-те на XIVв. Завладените територии водят до сериозната опасност от създаване на собствени полузависими владения от бейовете, както уджа на Евренос бей. Мурад I направил изключително важна стъпка по посока на стабилизиране на властта си. Хрониката на Мехмед Нешри съобщава, че като „направил" Евренос първия уджбей в Европа, султана „направил" Лала Шахин първия бейлербейг. Актът ограничил независимостта и регламентирал сигурността на създадената териториално-военна структура. Със създаването се поставило началото на стабилна военна организация, подчинена на владетеля и независима от многобройното, агресивно и трудно контролируемо опълчение. В бербейбеството попадат всички завладени до 1540г европейски земи. С времето се създават и други в Анадола и други земи завладени от турците. Военен и административен ръководител е бейлербей, ръководещ спахийската конница. Освен пълновластен управник отговаря и за военната инфраструктура – храна, пътища, военни комуникации по земите си. За да върши работата си той също има диван, съвет, където задължително участва и честния кадия. Бейлербеят има своя столица, в Румили това е София.