Образът на Родината в творчеството на Иван Вазов

  • Образът на родината в творчеството на Иван Вазов

     

    Патриархът на българската литература Иван Вазов оставя изключително по обем и съдържание творчество, в което активно изразява своята гражданска позиция на духовен водач на нацията. В своето творчество той следва една основна тема- родината и винаги отразява различните прояви на родното. Водещото чувство у Вазовото творчество е патриотизъм и любов към народа, които са във всеки негов ред. Духовният водач приема писането като дълг към родината и затова неговото то разказва, описва, коментира и анализира, възвеличава, гради митове и критикува, то обхваща българската действителност в различни периоди и от различни аспекти.

       Родината, най-голямата любов на поета и неговият най-голям дълг, има нужда от припомняне на забравените идеали, ценности, морални норми и образци от миналото, затова и нейният духовен водач ги припомня в своето творчесво, затова и митологизира националните ни герои и техните велики дела. В Следосвобожденската действителност българина изгубва своята принадлежност към народ, език и родина, сремейки се да достигне различните европейски образци или да натрупа капитал, затова Вазов защитава българщината като възхвалява красотата на природата и светостта на езика ни и прославя великите мигове от миналото ни. В тази действителност човекът губи своята сетивност, бори се с всички сили за власт и лично преуспявяне и е готов да погуби дори и ближния, и родината, затрил е идеалите на дедите и загиналите герои, затова и Вазов критикува настоящето и то е главен сатиричен образ в някои от произведенията му, но пък винаги е изпълнен с надежда към миналото и вярва, че то ще бъде по-добро и по-светло от сивата действителност.

    В стихотворението “Новонагласената гусла” от първата си сбирка “Пряпорец и гусла” Вазов отхвърля камерните настроения и интимни трепети от най-ранните си творби, обявявайки ги за робска поезия (“да опустеят песни лъжливи”) и дава ритуална клетва, че ще бъде верен на новия си дълг: да твори “песни свободни”, в които да разкрива страданието и величието на своето Отечество. Това патриотично вричане е позиция, която отстоява неизменно до края на творческия си път.

    Най-трайно присъствие във Вазовото творчество има позитивният образ на българското. Негова най-представителна черта е героичното, т.е. България е видяна в своите върхови героически достижения. Те имат многопосочни времеви измерения. Основна линия в цикъла балади “Легенди при Царевец” е възвеличаването на архаичното минало (епохата на Второто българско царство). Най-обемен обаче в творбите на поета е героичният образ на Българското Възраждане, синтезиран в одическия цикъл “Епопея на забравените”, романа “Под игото” и повестта “Немили-недраги”. Извисяването на възрожденската епоха преследва няколко патриотични цели – в един план Вазов иска да превърне художествения образ на близкото минало във вечен извор на национално самочувствие; в друг – да утвърди достойното място на нашите славни герои и събития в контекста на световната история; в трети – да изобличи аморализма на следосвобожденската епоха, деформирала идеалите на Въэраждането. Тази партиотична стратегия има за цел да преобрази травмираното от робството национално самочувствие, да формира култ към себехаресване, като по този начин разколебае властващата в обществото теза, че придобитата свобода не е отвоювана, а подарена.

    Тези идеологически задачи определят най-пряко моралния патос на “Епопея на забравените”. Подтик за написването на „Епопеята” е преди всичко болката на Вазов от откритието, че неговото съвремие обръща гръб на обществения идеализъм и разбирането за дълг, обуславящи подвига на Левски, Раковски, перушенци, опълченци. В заглавието неслучайно присъства понятието „епопея” – историческо значимо събитие или дело с общонародно значение.”Епопея на забравените” е едно от най-българските произведения не само, защото Вазов възсъздава делата, с които личностите-водачи влизат в българската история, а и заради това, че пресъздава формирането и утвърждаването на онзи народен дух и характер, чието проявление е във върховната саможертва.Заглавието е оксиморон, маркиращ нравствения парадокс на епохата: гигантите на националния дух, равни по величие със световните героически образци (Христос, Сократ, Хус, спартанските воини), са позорно забравени от потомците.

       Носители на представата за героическия образ на България са водачът и народът, разкрити като сътворци на историята. Основният двигател на националните промени – революционният апостол, присъства като образ-средство за утвърждаване на позитивната представа за родното. Вазов го описва като индивидуален изразител на колективните борчески желания – патриотичен продукт на историческия момент с мисия на посредник между Народ и национална Идея. „Епопея на забравените” е Вазовия опит да се пребори с незнанието и забравата на българите за „абсолютното минало” на родината. Посланието на духовния водач е към вечността, времето напред, затова „Епопея на забравените” е смятана за национален пантеон на героите ни. Героическият мащаб на нейното дело е синтезиран в ярки философски поанти на програмните оди от цикъла. В “Паисий” двустишието: “и хвърляше тайно пез мрака тогаз/най-първата искра в народната свяст” внушава чрез символите на мрака и светлината съдбовния преход от епохата на историческото безпаметство към мига на сдобиване с познание за историческо минало, т.е. трансформацията на средновековното в ренесансово светоусещане на националния дух. Подвигът на Начинателя, запалил сред мрачния хаос на робството светлината на националната идея, е видян в интелектуалната победа над църковния светоглед и духовно-физическото себераздаване на патриотичната кауза – създаване на История (“труд многолетен”, превърнал един “род” в “народ”). Този поантов финал влиза в идеен диалог със завършека на одата “Раковски”: “пролома широкий, който ти тогаз/в бъдещето тъмно отвори за нас”. Положената Паисиева “искра” се разраства до “пролом” в народното съзнание, идеята за нуждата от историческо познание (свръхценността памет – “четете да знайте”) – до идеята за нуждата от свобода (“сяйна зорница”). Тук подвигът е разкрит в енциклопедичното себераздаване на личността, стремяща се да дублира всички будителски роли (“мисъл и желязо, лира и тръба/всичко ти бе в купом за една борба”). Патриотичното будителство на “мечтателя-безумен” Раковски променя според Вазов трагическата перспектива в развоя на националното време (“бъдещето тъмно”). Първата ода от цикъла, „Левски”, въвежда идеята за святата жертвеност на българския дух в общата Композиционна структура на „Епопея на забравените”. Поетическото действие има за свой вътрешен двигател психологичния размисъл на героя:

    Манастирът тесен за мойта душа е.
    кога човек дойде тук да се покае,
    трябва да забрави греховния мир,
    да бяга съблазни и да търси мир.

    Тук Апостолът е носител на действената добродетел, чрез която успява да надвие злото. В одата времето, през което героят се „скита” „бездомен, без сън, без покой,под вънкашност чужда и под име ново” е митологизирано. От действителните пет години на революционното дело на Левски, Вазов описва девет, което е неслучаен избор на число, това е умноженото число на Светата Троица, а троицата есимволичното число на Бог. Образът на Левски е изграден по модела на библейския сюжет за делата на Исус. Левски се отдава на аскетизъм и скиталчество, вършейки делата си, у него липсва страх от смъртта: „Той беше безстрашлив. Той беше готов сто пъти да умре на кръста Христов”, „Смъртта бе за него и приятел и брат”, защото тази смърт е свята и достойна, тя е желана, защото е в полза на народ и родина, той е образ на саможертвата също като Исус. И също като него в един момент от делото си сред народа достига до чудото: „И семето чудно падаше в сърцата и бързо растеше за жътва богата.”, което е кулминацията на одата. Процесът “посяване-поникване-порастване-жътва” е представен като резултат от въздействието на революционното слово (аналог на Словото Божие). “Искрата”, “тръбата”, “семето”, “фаталният знак” са негови метафорични означения. Образите на Левски, Каблешков, Бенковски и др. разкриват възлов момент от историческото битие – доближаването на семейно-битовия (робския) до революционния стереотип на живот. Исус бива предаден от Юда и Левски бива предаден от поп Кръстьо. Предателството подсилва саможертвения образ на героя и предопределя неговия трагичен край. Но смъртта, за която е предопределен Левски, придобива нов национален смисъл. Тя е красива саможертва за свободата на народа. Обезсмъртява духа на загиналия. Завинаги вписва името му в народната памет. Остават историческите плодове от святото дело на Апостола. Народът е готов да промени съдбата си, да напише първата най-светла страница в летописа на националната духовност, но преди свободата, топ трябва да се прости със своя апостол Левски.