Образът на Левски

  •    Образът на Левски в одата „Левски”

     

     

                                                         (анализ)

     

     

    Левски като герой на вазовото творчество се среща в няколко разказа- „Чистият път” ,”Немили-недраги” и „Апостолът в премеждие” ,като във всеки от тях той е представен като български идеал- човек на пиедестал недостижим със своите постъпки от никого. Стига се дотам че Левски добива почти иконичен образ. Най-голямата възхвала на делата на „Апостолът на свободата” обаче е представен в одата от „Епопея на забравените”- „Левски”.

    Стихотворението започва с монолог на Апостола ,с който е представен не като човек на делото ,а като човек на размисъла и колебанието. Писателят изгражда този образ на Левски от своята художествена истина за бореца за свобода ,подчинена по скоро на епопеен замисъл ,отколкото на историческите факти. Към миналото Вазов подхожда не като историк ,а като философ на човека и неговите морални ценности ,разкривайки темата за свободата на духа само с един стих:

    „ Манастирът тесен за мойта душа е

     

    Дяконът е надраснал монашеското и църковното начало ,неговата душа се извисила над ограничението на „черното расо”. Служенето на Господ само с молитви и пост не е истинско служене, пътят през храмът не е правилният път към възвисяването.

    Въпреки че оборва църковните постове и обичаи ,Вазов не отрича божественото и неговият лирически герой не е разбунтуван църковен служител като Геомилевият поп Андрей. Той изказва мнение  ,при което догмата ще стане излишна и няма да е нужна за душевно извисяване „мисля че канонът/мъчно ще направи да замлъкне стонът”. Разбира се чрез лирическият герой започва развиването на тезата за примирението на човека в тази робска обстановка и дебатът за служенето на народа и бунтът. Поетът се обръща към учението на християнството не от канонична гледна точка ,а точно от от общочовешката страна на нещата. Грижата за ближният и помощта на този който има нужда от нея ,са неща много по-значителни от която и да е попска молитва и църковна догма:

     

     

                                    „Че ближний има нужда не в молитва,

                                     А в съвест помощ ,когато залитва”

     

    Чрез образът на героя ,одата утвърждава тезата слово-дух, слово-светлина. Точката на дълбоко душевно уплътнен монолог е поставена рязко по вазовски:

     

                                       „Рече и излезе”

     

    Във почти всяка поема от „Епопея на забравените” ,героите на творбите са представени в преломни моменти от своят житейски път ,в който те взимат решението да следват до края избраната от тях пътека в живота. „Рече и излезе” спрямо тази теза означава ,че Левски вече няма нищо общо с догматичното и църковното начало ,той преминава в друга среда на душата и тялото. Авторът подкрепа това твърдение с характеристиката на апостолът- „под външност чужда и под име ново”.

    В същинската част на одата Левски е изобразен във величествена светлина. Той е безукорно честен, всеотдаен, предан на делото, устремен към заветната цел-всеобщото въстание и освобождението на народа. Мисълта за бунта е едничкото му вдъхновение, а отношението му към това съдбоносно бъдеще събитие мерило за човешка нравственост. Апостолът е едновременно навсякъде и никъде, превъплъщава се сполучливо в различни образи и все успява да се измъкне. Неусетно той се извисява, придобива необикновена романтичност и изключителност. Левски си играе с властта, подлудява я, а тя е безсилна да го залови. Дори в тази част Вазов оприличава делото на Левски с това на Исус-подобно на него Апостолът се отдава на хората и започва проповядването на нова общочовешка религия изповядваща ботевското „тоз който падне в бой за свобода той не умира”. И подобно на Исус Левски е готов да се жертва в името на своето дело:

    „Говореше тайно за ближний преврат,

                                          За бунт ,за свобода, за смъртта ,за гроба

                                          и че е време вече да въстане роба”

     

    Текстът активизира познатия от Библията мотив за сеяча и словото семе. Словото може да събуди съзнанието на роба, да поведе духа към свободата. Словото се заявява като емоция на духа, на идеята, като могъщ преобразовател на колективното съзнание, като упование и надежда. Напусналият манастира дякон превръща в своя обител цялото родно пространство, а последователното му разгръщане на делото подчертава апостолската му същност. 

    Вазов внушава ,че преди Левски е имало поколения наред хора ,които са се опитвали да будят народа ,но само един успява да предскаже бъдещето и това е необичайното и великото у Левски.Две успоредни и взаимно-допълващи се тенденции характеризират това отношение: тенденцията за пълното единение и сливане между вижданията на народа и делото на Апостола и тенденцията за разграничаването на Апостола от народа, за иконизирането му и представянето му като безсмъртен светец, чиято личност е недостижима и непозната за простосмъртните хора.