Образът на кариериста в романа 'Червено и черно'

  •  

    Курсова работа

     

     

    Тема:

     

    „Образът на кариериста

    в романа ”Червено и черно” от Стендал”

     

     

     

     

     

    Съдържание:

    1. Стендал – живот и възгледи

    2.„Червено и черно” и образът на кариериста

    3. Заключение

     

     

    1.     Стендал – живот и възгледи

     

    Стендал е един от многобройните 173 псевдонима на Анри-Мари Бейл. От всички псевдоними с този той се утвърждава като класик във френската литература. Стендал е роден в Гренобъл през 1783 г. Баща му, заможен адвокат, с мрачен характер и реакционни убеждения, малко се интересува от възпитанието на сина си. Майката умряла, когато Анри Бейл бил на седем години. С неговото образование и възпитание се заема дядо му Анри Ганьон, доктор по медицина. В автобиографичната си книга „Животът на Анри Брюлар” Стендал по-късно говори с голямо уважение и обич към този човек, който още от детството му го насочва към идеите на великите мъже от XVIII в., възпитава у него чувство за собствено човешко достойнство, омраза към лицемерието и йезуитщината. По настояване на близкия си родственик Пиер Дарю, Стендал постъпва в армията като прост войник, а после станал офицер. След разгрома на Наполеон и връщането на монархията на Бурбоните, той напуска Франция и се установява в Италия, където живее от 1814 г. до 1821 г. Значителна част от литературното наследство на писателя е посветено на Италия и е свързано с нея. Той е смятал тази страна за своя втора родина и живеел с мъките и страданията на италианския народ, с революционните мечти и идеали на най-смелите мъже италианци. Поезията на най-добрите италиански романтици е свързана с борбите за национално освобождение на Италия, тя диша омраза срещу тиранията и реакцията, възвеличава дейната, волева и енергична личност, която свързва своята съдба със съдбата на народа. Романтична по дух и стилово своеобразие, в същото време тя е дълбоко реалистична, защото отразява основните тенденции и идеи на своята съвременност. На тая основа по-късно Стендал развива литературно-естетическите си възгледи, като под термина „романтизъм” разбира реалистично-правдиво изобразяване на действителността. През 1821 г. Стендал е принуден да напусне Италия, тъй като го подозират, че е във връзка с карбонарите. Той поема пътя за Франция, но в нея го очакват нови страдания и огорчения. Тук владеят попщина и разюздено аристократическо високомерие. Силите на деня са смятали Стендал за якобинец или бонапартист. Покрай моралните мъки се прибавят и несгодите от материално естество. Никога аристокрацията не му се е струвала по-низка и по-пошла. Той не търси нейната проекция и изкарва прехраната си с упорития труд на скромен интелектуалец.

    През 20-те години кипва известната в историята на френската литература битка между привържениците на класицизма и романтизма. Стендал е на страната на романтиците. Той се сближава с най-прогресивните представители на научната и художествената мисъл през десетилетието, посещава салоните, в които се събират и разискват по въпросите на науката, литературата и изкуството. В тези салони той е най-интересният събеседник, имайки предимството, че много е видял и много преживял. След юлската революция от 1830 г. и възкачването на Луи Филип, Стендал е назначен като консул в малкото градче Чивита Векия в папската държава. Това се равнявало на заточение, та даже и на бавна смърт, защото ловият климат постепенно, но сигурно подрива здравето му. Министърът на външните работи на Франция не удовлетворява молбите му да бъде преместен в друг град със здрав климат. Стендал умира внезапно в Париж пред 1842 г.

    От съвременниците си Стендал е бил слабо оценен. Той почти не се оплаквал от това непризнание, но уверено казвал, че ще бъде четен след едно столетие. На потъналото в грехове и пороци тогавашно френско общество не са допадали неговата смела и честна мисъл, независимият му дух, творческата му принципиалност. Впрочем така е било не само с него, но и с великия му съвременник Балзак, когото през целия му творчески живот жестоко нападали, клеветели и отричали. Буржоазията и нейните интелектуални представители винаги са се страхували от истината и безпощадно, открито, а най-често из засада си отмъщавали на онези, които имали смелостта да я кажат. Предсказанието на Стендал, че ще бъде четен през 1935 г., се сбъдва дори по-рано, отколкото той беше предрекъл. Дойдоха нови времена, явиха се нови читатели и ценители на художественото слово, които по достойнство и справедливост оцениха неговото литературно наследство.Стендал е може би единственият между френските писатели от първата половина на  XIX в., който никога не се е колебаел между науката и религията и непоклатимо е стоял зад позициите на научното познание. Въз основа на цялото му наследство, художествена проза, автобиографични трудове, спомени, трактати и т.н. можем безпогрешно да кажем, че по философските си разбирания Стендал е материалист. Върху идеите на Хелвеций писателят развива своите собствени мисли за човека и човешкото щастие. Хелвеций утвърждава у него вярата в човека, в неизмеримите възможности на човешкия вазум. Стендал смята, че не е достатъчна само просвета, но и създаване на материални условия, за да бъде човек щастлив. Тези идеи той художествено е развил в романите си „Пармският манастир” и „Червено и черно”.

     

     

    2. „Червено и черно” и образът на кариериста

     

    След заглавието „Червено и черно” авторът е поставил заглавие „Хроника XIX в.”. Подзаглавието, обаче, има свой смисъл – то ни насочва към замисъла на автора. В произведението ще се разказва не за друго, а за XIX в., по-точно казано, за първата трета на века. Има и друго вярно: за да напише своето произведение, авторът използва един случай из съдебната хроника в родния си град Гренобъл; използвал е съдебните данни по делото на младия Антоан Берте, син на занаятчия, който, станал възпитател на децата в един богат дом, в същото време става любовник на господарката госпожа Мишу, а после в момент на ревност посяга на живота й. Въз основа обаче на тази съдебно-криминална хроника Стендал изгражда дълбоко реалистичен роман, при това социален, в който рисува цялата епоха, в която живее, идейно и художествено разрешава стотици проблеми, създава галерия от образи, показва различни човешки съдби, прониква в хиляди тайни, умело прикрити от писаните или неписаните закони, от задължителните етикеции или лицемерното благонравие.

    Главният герой в романа е Жулиен Сорел, син на дърводелец в малкото провинциално градче Вериер (измислено от автора име на несъществуващ град). В негово лице Стендал рисува съдбата на хиляди. Жулиен е амбициран младеж, който знае какво иска и как да го постигне. Надарен е с телесна красота, със силен ум, с воля и енергия, с пламенно въображение, с горещо сърце, с впечатлителна душа, с неукротими амбиции. Мечтае за богатство, положение, но не смята да ги постигне с цената на всичко. Достойнството му не се продава за нищо на света. Честолюбието му пречи да достигне целите си. Обществото е безпощадно към него. Той е плебей по социален произход, белязан със знака на неравенството.Жулиен се бунтува. Той знае какво представлява като личност, има съзнание за превъзходство над другите било от неговата социална среда, било от средите на ощастливените и неспокойният му ум крои различни планове, за да изправи злото, което обществото му е сторило.Той става не такъв, какъвто е в действителност, а такъв, какъвто обстоятелствата налагат. И още съвсем млад той възприема такова поведение, което не смята за порок – лицемерието. Още от четиринадесетгодишната му възраст обществото всекидневно му предава уроци по лицемерие. Първо, в бащината му къща, където за да се избави от грубостите и плесниците на баща си и братята си, трябва да лъже и да се преструва. „Щом се изгуби от погледа на всоя страшен баща, той забави крачките си. Сметна, че за да подкрепи лицемерието си, добре ще е да се отбие в църквата”. В къщата на вериерския кмет той иска да бъде на равни начала с всички, и то не само с членовете на тази фамилия, но и с цялото общество. Като предизвикателен призив към същото общество звучат думите му, който заявява: „По-скоро ще се откажа от всичко това, отколкото да се съглася да ям от една софра със слугите”. Най-голямата му победа е тая, че успява да направи своя любовница жената на кмета дьо Ренал. Той си казва: „Няма ли да бъде най-добрата подигравка с тоя човек, обсипан тъй щедро с всички блага на съдбата, ако овладея ръката на жена му пред очите му? Да, аз ще го направя това, аз, когото той оплю с толкова презрение.” Той го мрази колкото по лични съображения, толкова и по причини от социално естество. И отмъщението му е отмъщение на бедняка, който вижда богаташа крадеца на щастието му. „Вериерският кмет продължава да олицетворява за него всички богаташи и нахалници” – обяснява Стендал.  Жулиен има два пътя пред себе си – да избере червения цвят на войната или да се скрие зад черния цвят на расото. Сорел дълбоко в себе си обмисля много добре кое от двете ще му бъде по доходоносно в този исторически момент. Така избира семинарията. Тя е вторият важен етап в живота му. В нея му е предопределено да прекара четири или пет години. Незавидна наистина съдба, но той се е примирил, защото и оттук се откриват пътища за постигане на честолюбивите му намерения. Той правилно разсъждава: висш църковен сан – викарий, епископ, дори нещо по-високо (архиепископ), не е малко нещо; влиянието на върквата сега в обществения и политически живот е извънредно голямо. Въображението му лети към архиепископски престол. Третият етап в краткотрайния живот на Жулиен е животът му в Париж. Той става секретар на маркиз дьо Ла Мол. Когато влиза в двореца на могъщия маркиз, той е поразен от блясъка и разкоша. Той е и смаян и озлобен, и завистлив, че други го притежават, а не такива като него. Той е и недоверчив към тая класа, в средата на която попада, и най-много се страхува тия високомерни аристократи да не погледнат с презрение към него бедняка, сина на един провинциален дърводелец. Той презира тази аристократична каста, но в същото време тя го и привлича. Можем да кажем, че над всички амбиции на Сорел доминира една: алчността за богатства, желанието за положение в обществото. Все пак Жулиен решава да се вмъкне в това общество, да си осигури място в него. Начинът, по който го прави, отново е свързан с желанието му да уязви света на богатствата и разкоша. Той завладява сърцето на най-красивата и желана девойка от висшите аристократични кръгове – госпожица Дьо ла Мол. Това е неговото грандиозно отмъщение – обикновеният и мокому неизвестен младеж спечелва красивата Матилд и се настанява сред висшите кръгове на обществото.