Образът на хан Аспарух в романа на Вера Мутафчиева „Предречено от Пагане”– мит или национална история

  • Курсова работа

     

    Образът на хан Аспарух в романа на Вера Мутафчиева „Предречено от Пагане”– мит или национална история

     

    Хан Аспарух е емблематична фигура в българската история. Той основава Българската държава на юг от река Дунав през 681г. и дава огромен тласък в развитието и. Тази дата се приема (официално или не) като рождена за институцията “Българска държава” и за българската народност като цяло. Личността на хан Аспарух е толкова значеща за българина, колкото личността на Исус Христос за Християнството.

    Историята на една нация и държава се установява въз основа на информацията за миналото, идваща от документи, създадени по време или след определени исторически събития. Документ е събирателно понятие и включва т.нар. наративни (разказвателни) източници - средновековни истории, хроники, романи, повести, жития, слова и т.н., административни книжа, грамоти, укази, данъчни описи, археологически, епиграфски и нумизматични паметници. С други думи, всеки артефакт, идващ от средновековното минало. Най-ценни, разбира се, са историите, хрониките, административните документи и епиграфските паметници. Понякога те са толкова подробни за историята в определен период, за ярко събитие или личност, че на пръв поглед съвременният историк само трябва да ги преразкаже, след като ги разчете и прочете. И за съжаление в миналото това е ставало, като в резултат са се появили немалко митове.

    Митът представлява опит за обяснение на действителността на етап, когато човечеството не е имало достатъчно научни познания за света. Митът днес се приема като невярна представа за исторически събития и личности, наложена за тях в представата на съвременните общества. Тази представа се оформя не от академичните трудове на професионалните историци, а от учебниците по история в началния и в средния курс на училището, научнопопулярните статии в медиите, белетристиката (романи и повести на историческа тематика), електронните медии и, разбира се, киното.

    Митът и приказните конструкции са похват за пресъздаването на историята, за реализирането на онова устойчиво словосъчетание в мисленето на късния XX в., а именно „ история и разказ”.

    В историята на средновековна България и средновековните българи има много митове - в това е убеден почти всеки съвременен българин. Има, вярно е, но утешението е, че митове има в историята на всяка нация и държава.Колкото по-назад в историята отиваме, толкова по-малко реалност остава за основа. Такава личност от Средновековието е и хан Аспарух. За него не се знае почти нищо и опитът да се създаде образ днес не може да доведе до друго, освен до легенда.

    Интересна в описанието на личността на хана се явява книгата на Вера Мутафчиева „Предречено от Пагане”. Тя възкресява събития, предхождащи и съпътстващи създаването на Българската държава в средата на VII в. и пред нас изпъква одухотвореният образ на Аспарух, с неговите радости, грижи, неволи, любовни трепети, вътрешни угризения и мечти. Оживява митът за хана, създателят на Българската държава, страшилището за империята Византия. Читателят проследява умственото и физическо съзряване на малкото безгрижно момче, става свидетел на превръщането му от млад юноша в строг и справедлив владетел.

    В романа образът на Аспарух  е изграден чрез „свидетелствата” на най-близкия до него човек. Изборът на подобен похват е логичен. По този начин авторката до някаква степен се освобождава от отговорността за „истинност и неистинност” на изображението. Оставя да ни води нашето въображение, дава  възможност сами да изберем кое да приемем и кое да отхвърлим. Велизарий е византиец, попаднал сред прабългарите като заложник, като гаранция за сключено споразумение между хан Кубрат и Константин I Погонат. През неговия поглед и преживявания се развива цялото действие в романа. Това е един разказ, плод на спомнянето. А спомнянето от своя страна е вид въображение, осланящо се на действителното. Ето и описание което Велизарий прави на Аспарух: „...той ми заприлича на митичен герой - цяла глава по-висок от мене, плещест и жилав, с прилепнати по тялото кожени дрехи, коси черни, прав нос, тъмни очи, обветрено лице, подчертани устни и брадичка, която издаваше своеволие". Напук на всеобщата представа за прабългарите, създадена в нас от ранна детска възраст, а именно за ниски кривокраки монголоиди, авторката ни представя снажен , висок и обаятелен младеж. Това е „достойната” фигура за създателя на българската държава. Аспарух влиза в ролята  на културния герой - трансформаторът на групата, неин просветител, създател на цивилизацията.

    Трогателен е разказът на един образован християнин за живота му сред варварите. Впечатленията и размишленията му звучат логично за съвременния читател. Точно този съвременен (не осъвременен) зрителски ъгъл, през който авторката поглежда на древните събития, образи, взаимоотношения, страсти, идеали, е стойностен. Чрез него тя внася актуалната си оценка за миналото и така подпомага духовното самопознаване, себеутвърждаването и моралното възпитание на днешния човек. Романът реализира образа на Аспарух като на самотник, на аутсайдер, на онзи герой който стои  далеч от множеството.Той не е чужд на проблемите съпътстващи стана, но съзнава, че нему е предопределена друга съдба, че е роден за велико дело, че мисията му в този живот е не просто да го изживее, а да остане в историята. Той е онзи страдащ и неразбран самотник, отдал живота си за постигането на една мечта, готов да жертва всичко в името на целта си. Като литературен герой, ханът притежава всички онези качества, които предопределят действията, постъпките и решенията му по нататък в произведението.

    Аспарух и Велизарий са на една и съща възраст когато се запознават - млади юноши с идилична представа за живота. Още тук се усеща разликата между двамата младежи. Ромеинът е сдържан, рационален, подозрителен, а най-малкият хански син е жизнерадостен, възторжено откровен към радостта и мъката. Представата му за света е опростена,  дори до някъде детинска.

    Единствената цел на младия Аспарух е да  бъде най-добрият ездач сред връстниците си, да овладее до съвършенство изкуството на меча. Той не е дорасъл за държавни дела, а и подобен тип знание не му е нужно. Властта и управлението са отредени за по-големите му братя. В личността и образа му не са вложени никакви очаквания и надежди, той сякаш е второстепенен  герой, просто част от обкръжението на владетеля, по нищо не различаващ се от останалите прабългари.

    Сам Кубрат го отделя от общия знаменател, от представата за силен и способен войн, изкусен ездач, достоен хански син, като го заставя да изучи византийското четмо и писмо, прави го значим по нов начин за своя народ: „Слава на Тангра, дал ми е десетки хиляди добри воини. Един повече не е кой знае що…; Вярно е, че народът ми е прочут по бойни достойнства, но на света има и други народи, умеещи друго… Всеки от тях се домогва към нещо, та не може тези много домогвания да не се сблъскат, ако не ги съчетаем разумно… Има два пътя към чуждия народ — войната или договорът. За война българинът готви децата си от прохождане. А къде ги нашите хора, годни за договори?”.

    От историческа гледна точка се знае малко за хан Аспарух. Той произхожда от рода Дуло, който е управляващ род във Велика България от 628 г. Той е третият от общо пет сина на хан Кубрат. Не е известна точната година на неговото раждане, но се предполага че е загинал ок. 700 г. в битка с хазарите. В романа си „Предречено от Пагане” Вера Мутафчиева няма амбицията да ни представи нови исторически факти за българския хан. Тя по-скоро се опитва да ни обрисува човешкия образ на историческата личност, като непрекъснато дава препратки и към приказното в мита за хана.