Образът на големият град в поетичния цикъл на Христо Смирненски 'Зимни вечери'

  •  

    Традиционно литературната критика нарича Христо Смирненски „певец на града”.Неговите стихове са плод на преживяното,изтраданото и трагичното кротко битие в крайния квартал на София.Там младият поет се среща със суровата реалност на живота,с бедността и мизерията,които определят истинското лице на големия град,на трагичната картина в мрачния град,посвещава най-силните си стихове,в йоито се оглежда една отблъскваща действителност.

    Панорамният,всеобхватен поглед на твореца не дава възможност да проникне в същината на проблемните,съобразявайки големия грард.В поетичният цикъл „Зимни вечери” градът е опудобен на „черна гробница”.Чрез произведението,което е изобразило истинското лице на града-лицето на мизерието и недоимъка на човешките трагедии в бедните квартали.

    Страшна и зловеща е зимната картина на падащата нощ в бедняшкото гето.Непрогледната тъмнина асоциативно внушава безрадостното и мрачно настроение.Падналата мъгла преобразява крайния квартал в нереален свят-свят на призрачни видения,на мъртви предмети и едва живи човешки сенки. „Изопнатите жици” са онези струни на страданието,на които вятърът свири своята мелодия за човешката надежда.

    Заснежените улици са пътища за никъде,на отчаяните,бедни хора,живеещи тук.Техните домове са „смалчаните” мизерни,схлупени хижи,но прозорците на порутените им домове студът рисува приказно красиви,ледени рисунки,но тази мразовита картина е лъжлива и измамна.Нимата и прелест показва,че мракът и студът са намерили подслон в къщите на бедняците.

    За поета човеколюбец не предметите са най-съществените символи на града.Истинските,живи символи на един град са неговите жители.В галерията човешки образи и техните съдби дават непосредствената представа за истинското положение в града.Хората и техните съдби са пътеводните знаци,по които проникновен лирик ще стигне до мъчителната истина за същноста на големия град.

    Пияният „безхлебен” баща е отхвърен от обществото,безработен и „непотребен” никому.За това посяга към куварната утеха-алкохола.Безсилният си гняв към несправедливите закони на обществото,героят ще излее върху най-невинните и скъпи за него същества.Рогатните, „пияните слова”,грубите закани за насилие още по-силно нагнетяват мъчителната атмосфера.Мъката е чест гост в това семейство,където осигуряването на несъщния хляб е всекидневна жизнена драма.

    Лирическият епизод,чиито главни герои са „старите цигани” е метафорична алтернатива на обстановката на мрак,студ и гаснеща безперспективност.И тук бедноста присъства в „бараката сгушена”,но нейната смазваща сила е смекчена от динамичната,трескава работа.От ритмичните удари на ковашките чукове.Появяват се,макар и плахо,символите на светлината-разкъсаният и блед син пламък от наковалните,жълтите и плени искри.Студът отстъпва пред топлината на издигащия се пламък.Ледените рисунки по прозорците се стопяват сред звъна на цигулката и песните в дома.Трудът е не само начин за прехрана,той е и окувание в едно по-радостно бъдеще,в утрешния ден.

    Неповторимо-релефно,всякаш скулптурна композиция,представлява двойката образи-слепият сторик и придружаващото го дете.Изчезването им в хаоса на мъглата и небитието внушава чувството на мрачна безнадежност.От детството до старостта,от люлката до гроба,бедните хора са обречени на безрадостно съществуване.Единствената алтернатива на мъчителното битие е „стопяването” в мрака на задгрогния живот.

    Смъртта за бедните хора е неминуемо следствие от мизерния,изпълнен с лишение живот,Тя е още по-ужасяваща,когато отнема не просто близък и любим,а човек в разцвета на младостта му. „Моминското лице”,положено в ковчега,маркира най-трагичната и ужасяваща картина в цикъла,Атмосферата на безвразвратна загуба се подсилва от ридаещата старица.Особено трогателна,разтърстваща е сцената с молещото пред иконата дрипаво дете.Молбата ще остане безоткликната,защото по-суровите закони на реалноста,младото момиче ще остане завинаги в мрачния свят на леденото безмълвие.

    Братя по съдба на малките гаврошовци са двете деца,във финала на цикъла „Зимни вечери”.Вместо да се радват на вълнуващи детски игри,те са принудени от рано да работят.Трудът за тях не е радост,а жизнена потребност.Мечтите им за по-добро бъдеще огасват безвразвратно,тъй както снежинките,олицетворяващи душевната им чистота,се стопяват в „калта” на живота.

    В цикъла Смирненски показва чувствата с емоцийте на всички жители на будния градски квартал.Представен е един живот,белязан от мрачни чувства и настроения.Надеждата липсва дори там,където са децата-в бъдеще.Трудна е съдбата на бедните и умеправданите, „децата” на града от „Зимни вечери”, „пленници на орис вечна зла”.