Образната система в романа 'Кръв' на Константин Константинов

  •      Образната система в романа „Кръв” на Константин Константинов

                  /съпоставка със „Слънцето угаснало” на В.Полянов/

     

               Константин Илиев Константинов е роден на 3 август 1890 г. в гр. Сливен и умира на 3 януари 1970 г. в София.Известен като забележителен преводач на Антоан дьо Сент Екзюпери и с мемоарната си книга „Път през годините”.Автор е и на романа „Кръв”,издаден през 1933г.,но непознат на съвременния читател.Първите си литературни опити прави през 1907г.Има още един роман в съавторство със Светослав Минков-„Сърцето в картонена кутия”,няколко сборника с разкази,пътеписи,мемоари и приказки.През 1914г. издава сп.”Звено” заедно с Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов.Избран е за председател на секция „Литература”(1945-1947) в Камарата за наука и изкуство и за председател (1945-1946) на Съюза на българските писатели.                                                                                          

              В романа „Кръв”  К.Константинов  пресъздава събитията през 1923г. и най-вече около кървавия атентат в църквата „Света Неделя” две години по-късно.Романът представя една разтърсваща с драматизма и обречеността си борба,на чийто фон се преплитат множество човешки съдби,открояват се образите на хора,за които себепринасянето в жертва е върховно осмисляне на живота.Но тези,които си поставят за цел да убиват,не биха могли да доведат до съвършенство света,за който така силно мечтаят,внушава авторът,за чието произведение Светлозар Игов с основание посочва: „Единственият му роман  „Кръв” опит за морална равносметка на поколението,преживяло Септемврийското въстание,и за хуманистични проклятие над насилието.”                                              

          Няколко години преди да излезе романът „Кръв” в печата излиза друг роман със същата тематика-„Слънцето угаснало”(1928) на Владимир Полянов. Но докато К.Константинов прави опит да осмисли миналото от позицията си на хуманист,то позицията на Полянов е идеологическа.И двамата автори използват прототипи при създаването на своите герои-Ася Стрмски  пресъздава образа на Кимион Георгиев,а при К.Константинов това  е пролетарският поет Борис Бисеров, в очите на когото намираме образа на Христо Смирненски.Другото общо при Константинов и Полянов е острата критика,която получават за романите си.

           Във  „Зов” Алеко Муратов [Муратов 1934]              заявява,че„К.Константинов не е могъл художествено да постигне оная действителност,която е взел за сюжет на романа си „ и „наслуки оправдава различните свои герои” като накрая обобщава „наслуки въобще е написан целият роман”.Критиката му е доста крайна,но според Муратов К.Константонов е пристъпил преднамерено към своя сюжет и това е убило художествената правда,която би закрепила книгата му в съзнанието на читателя като нещо ценно.Във вестник „Щит” през същата година Мицо Андонов [Андонов 1934]още с първото си изречение в статията дава отрицателното си мнение за романа-„Авторът греши.И значително.”Според него Константинов отхвърля класовата борба,а по този начин отхвърля и възможността за едно „правилно третиране на развитието на нещата и отношенията у нас в близкото минало и сега и преднамерено ги тълкува и осветлява.”По-нататък Андонов става още по-остър и критичен и казва:”Наречен е роман.Навярно е греш-ка.Защото написаното не е повече от скърпена хроника” ,а „авторът е слаб художник”.Според него в романа няма творческо въображение и липсва действие като на мястото на действието идва романтиката,а също така „липсва художествена правдоподобност” и рамките на събитията са „крайно широки.”През 1934 година във вестник „РЛФ” бр.158 излиза статията на Илия Тодоров със заглавие-„Нов фашистки роман”-който отбелязва,че „Кръв” допълва задачата на романа „Слънцето угаснало” от Вл.Полянов.Ето какво пише в статията си Тодоров[Тодоров 1934]:”Ако Вл.Полянов искаше да оправдае 9 юнския преврат и да канонизира извършителите му като „национални герои”,”Кръв” от К.Константинов си постави задача да окарикатури ,да вулгаризира борбите ,които водеха работническите и селски маси в периода между 1923 и 1925г., да очерни техните организации и водачи,да намери обективно оправдание на онази кръвожадност,с която „клаха,както турчин не е клал” и най-после да ликвидира класовото работническо движение,за да открие поле на фашистките експерименти за класов мир.”И накрая ще споменем и едно не толкова отрицателно мнение на Емил Коларов във вестник „Прожектор”[Коралов 1934],който твърди,че авторът е даровит,но романът е „неубедителен” и е останал „съвсем чужд на тия хора,които искаше да опише и затова така неубедителни са всички негови герои и в действията и в думите си.”По-нататък Коларов продължава-„въпреки,че романът е неубедителен трябва да се изтъкнат и някои хубави страни”,а те са „нелошата композиция”,”стегнатият език”,”хубавата картина,когато Вяра попада на мястото на атентата” и цялата девета глава,която е написана прочувствено и много внушително.”

            Подобни са и мненията за Вл.Полянов.В същия брой на вестник „РЛФ”-бр.158 Георги Караславов [РЛФ 1934 бр.158] нарича Полянов „един от най-ярките изразители на фашизма в българската литература”.Но Полянов,освен крайно негативни мнения,получава и положителна оценка за романа си от Георги Константинов в рецензията си към него.Според Г.Константинв „Слънцето угаснало” е най-голямото произведение на автора  и „голяма и злосторна грешка би сторил всеки,който погледне на произведението от гледището на политиката.Полянов реагира на събитията преди всичко като писател,след това като общественик-и никога като пар-тизанин.”

            Един от главните герои на романа „Кръв” на Константин Константинов е Деян Чавдаров,ключова фигура в партията,а също и за самия роман. Още в самото начало на романа,в първа глава е дадена картина,в която Чавдаров се крие-белег за неговата конспираторска и незаконна дейност.Дори описанието,което дава авторът –„35-36-годишен мъж,с извит нос и с хлътнали сиви очи,малко руси мустачки,отпуснати небрежно надолу,се сливаха с две гънки на горчивина около устните”- е предвестник на трагичния му край.В „Кръв” Деян Чавдаров е един от най-страстните привърженици на революционната партия,който мечтае за „стихиен и кървав пожар.”Сякаш целта на тази революция е смъртта,проливането на невинна кръв.Такъв ли трябва да бъде идеалът,с цената на колко невинни жертви ще се постигне това?Константин Константинов е искал да покажe действителните събития,за да могат хората да разберат кой е виновен за цялата тази трагедия,а и за да могат самите конспиратори да се замислят за стореното.И Чавдаров продължава със следните думи:”Всички тия мръсотии,трупани от вековете,ще изчезнат веднъж завинаги.”Всеки човек приема своя идеал за най-висш,най-ценен и съдържателен,но борбата,която води героят е загубена,защото се бори срещу невъзможно нещо,а именно изкореняването на мръсотията от човечеството,нещо,което винаги го е имало и винаги ще го има.На няколко места авторът е показал несигурността на своя герой,а именно несигурността за положителен изход от ситуацията,от събитието,което подготвят-„Уж ново съзнание,нов свят творим.”Но най-добре изразено е във сцената,при която става ясно,че трябва да избързат  с готвения преврат.Думите на Чавдаров вече са:”Това ще бъде ново безумие, по-фатално и от двадесет и трета!След двайсет дни?Това не трябва да става,чуваш ли,на всяка цена,това не трябва да се допусне,другарю Радев.” Прибързаните събития могат да доведат само до едно сигурно нещо и това е-неуспех.Тук Константинов ни показва своя герой с много трезва и правилна преценка върху нещата,този път той не бърка и както става ясно по-нататък в романа ,Чавдаров излиза прав.Това е единствената ситуация,в която К.Константинов показва своя герой като умеещ да прецени риска и ситуацията.При всички останали ситуации той  винаги прави грешни оценки.Грешна е и оценката,която дава за вуйчото на Вяра-Иван,бащата на убития Янко,той го нарича „охранено псе”.Нарича „охранено псе” един беден и одърпан човек,скърбящ за своя изгубен син,това вече е непростимо.