Обичта към България - основно чувство в творчеството на Иван Вазов

  •  

    Обичта към България – основно чувство в творчеството на Иван Вазов

     

     

     

    „ На теб, Българийо свещена,

    покланям песни си сега.

     

                 Забравени са много имена на хора ,силни за времето си.Но неговото име не се забравя.То остава непомрачено от сенките на времето, защото между Иван Вазов и народа никога не съществуваха граници ,защото той пя за радостите и мъките на своя народ и родина в своето разнообразно и многообемно творчество. И разлиствайки страниците на неговите стихосбирки ние като ,че ли дочуваме изповедта на народния поет, изказана на честването на втория му юбилей.

     

    „ Аз пях за България , защото я обичах, аз насаждах в младите души вяра и обич към своето, защото бях син на България ; аз прославях нейната божествено хубава природа,защото бях очарован от нея; аз се вгъбявах в историята й , защото бях пленен от величието на нейния минал живот.....”

     

    Още с първите си стъпки на творец ,поетът открива истината, че изкуството трябва да се създава за народа и да принадлежи на народа. И винаги той запази насочеността на своето творчество.  Едно значително място в неговото творчество е отделено на пейзажната лирика. Според думите на неговите съвременници,Вазов е обичал да съзерцава родната природа и да й се възхищава. За него тя е била винаги извор на поетическо вдъхновение и обект за поетическа възхвала. Основно чувство в тази лирика е възторгът от красотата и величието на природата. В стих.” При Рилския манастир”народния поет заявява своето възхищение от величествената Рила планина, която го прегръща „ като майка нежна съща”  и го възражда за живот и творчески труд. От пластичното пресъздаване на величествения рилски пейзаж, поетът преминава към израз на онези чувства, които той буди у него. Планината го откъсва от световните злини и тревоги , изцелява го от житейските битки и дава простор на мисълта и фантазията. С благоговение поетът – патриот се прекланя пред величествената природа :

    „ Поклон , скали , води !

    Поклон ели гигантски !

    Вам бездни висоти !

    Вам гледки великански ! ”

     

    Той пожелава да остане сред тях и след своята смърт :

     

    „ Аз тук не се родих

    тук бих желал да тлея

    под горски вечен шум – дълбока епопея. ”

     

    Преклонението на Вазов пред отечеството е намерило израз в много негови творби.  Всичките изразяват възторг и стремеж да бъде защитено всичко българско от хулите на противниците му :

    „ О, аз ще взема черния ти срам.

    И той ще стане мойто вдъхновение

    и в светли звукове ще те предам

    на бъдещото поколение.”

     

    Всяко поколение знае и помни Вазовите стихове :

    „ Отечество любезно, как хубаво си ти !

    Как чудно се сини небето ти безкрайно !

    Как твойте картини менят се омайно !

    При всеки поглед , по-нови красоти :

    тук весели долини, там планини гиганти,

    земята пълна е цвете , небето с брилянти.

    Отечество любезно , как хубаво си ти ! ”

     

    Не само красотата на земната природа е вдъхновявала поета патриот. Още в „Новонагласената гусла” , той декларира , че неговото творчество ще бъде свързано с народа . Вазов възприема идеите на национално-освободителната борба за свобода и човешка правда и ги поставя в основата на своето творчество. Темите за борбите на българския народ е любима тема на писателя. Тази тема намира пълна реализация в поезията в цикъла стихотворения „Елате ни вижте” .

    Възвишени са помислите, с които поета патриот създава тези стихове.Той желае ше да съдействат за патриотичното възпитание на народа. Поетът сам казва, че паметниците се градят не за героите, те са написали със своята кръв безсмъртието, но да възпитават поколенията в родолюбие и патриотизъм.

    В „Епопея на забравените” , Вазов изгражда образите на онези родолюбци , които откриха борбата, като верен път към свободата. Възпято е скромнототрудолюбие на Паисии и неуморната дейност на Раковски. Вижда величието на Левски в това, че е починил своето същество на идеала за национална свобода. Патриотизъмът в „Епопея на забравените” винаги е увенчан с безсмъртие.

    Бесилото на Левски е върхът , от който се вижда човешкото безсмъртие. Не само любовта към патриотите е чувството, с което са пропити тези стихотворения. Заедно с любовта върви и чувството на ненавист към предателите. Вазов е дълбоко възмутен от факта, че предатели , както предателя на Левски още живеят. Той се страхува да спомене името му, за да не оскверни песните за героя. В целия цикъл виждаме преклонението на поета патриот към борците, паднали за народна свобода.

     

    „Перущице бледа , гнездо на герои,

    слава, вечна слава начадата твои

    на твоята пепел и на твоя гроб,

    дето храбро падна възстаналии роб !”

     

    Поетът е достигнал и до заключението, че героизмът може да бъде проявен не само на отделни личности, но и от целия народ. Патриотизмът на народа е едно светло петно в историята, което ще измие позора на петвековното робство от лицето на България. Затова той нарича перущенците герои, а Перущица „гнездо на герои”. Всеки от тях представлява една стена за освирепелите башибозуци. И подвига на простия чизмар е една искра от народния подвиг. Патриотизмът е онова голямо чувство, което ражда подвизи и дори когато те не са осъзнати. Героизмът на Шипченските опълченци възхити света и показа на какво е способен човек, който се бори за свободата на отечеството :

    „........патроните липсват, но волите траят

      щикът се прочупва -  гърдите остаят

    и сладката радост до крак да измрат

    пред цяла вселена , на тоз славен ръд,

    с една смърт и една победа.

    България цяла сега нази гледа

    този връх висок е , тя ще ни съзре,

    ако би бегали да мрем по- добре”.

     

    Свободата дошла с помощта на руските братя спомогна за освобождението на България, която се превърна в една буржоазна държава. Сръбското царство, подтиквано от великите държави обяви война на България в 1885 г. Отзвука от тази война в душата на поета намери израз в стихосбирката „Сливница”. Най-яркото стихотворение в стихосбирката е „Новото гробище на Сливница”.

      С възторг Вазов говори за патриотизма на българските войници, които се бият не за царски кумири , а за свободата на своята млада родина. Свободата на Родината е единственият достоен за човешка смърт идеал:

      „Българио, за тебе те паднаха

    една бе ти достойна зарад тях

    и те за теб достойни, майко бяха !