Обетованата земя

  •   Обетованата земя

    ( есе )

    Кактосезнае, „Обетованата земя” е земята, обещана от Бог на древния еврейски народ. Евреите вървели към нея четиридесет години, водени от Моисей, лутали се, карали се помежду си, губели вяра, а тази нова земя била видяна от по-младите, които може би са имали повече вяра. Ние сме горе-долу в същото положение, неуверени в себе си, необичащи своята родина. Малко са тези сред нас, които биха живели в България, ако нещата продължат да бъдат такива, каквито са сега.

    Младите хора свързват днес „Обетованата земя” с място,  където могат да работят, да учат и да получат успешна реализация в живота. Ние сме си създали представата от филми, книги и дори от компютърните игри, че някъде на запад животът е съвсем различен, че хората изкарват много пари едва ли не без да се трудят, че там всеки ще ни хареса, че бързо ще си намерим спътник в живота – изобщо, всеки си мисли за чужбина с оглед на това, от което има нужда.

    Влизането в Европейския съюз улеснява заминаването ни в чужбина. След две-три години това ще е още по-лесно, всички ограничения за работа ще отпаднат. Студентите масово отиват на летни бригади, като много от тях решават да се преселят в чужбина след завършването си. Малцина са тези, които не харесват начина на живот там или просто изпитват носталгия към дома си. А колко ли пък изобщо се питат заминаването им към „Обетованата земя“ с какво би променило в живота им”, колко от тях биха издържали далеч от дома си, от близките и приятели, от земята, където могат да общуват най-лесно и без задръжки, докато там, на запад, човек винаги трябва да е готов за евентуално отхвърляне от другите или презрение? Където и да отидем, ние няма да решим проблемите си , без сами да се захванем с това! Няма да се случи чудо. Всичко зависи от нас самите.

    Аз мисля, че такова заминаване не би ми помогнало с нищо, може би наистина е по-лесно, но ако човек няма сили да издържи и физически, и емоционално, то е по-добре да не заминава. Моята „Обетована земя”, както и на всеки човек, е всъщност страната  на мечтите, които са мечти именно защото никога не се сбъдват. Вярно е, че човек търси това,което няма,но има неща, които никога не отиват при него. Другите хора, приятелите, му обясняват , че не бива да бъде такъв мечтател, че не бива да се отдава на празно фантазьорство, че реалността била много груба, тя не търпяла нашите прищевки и ние винаги трябвало да се съобразяваме с нея. Ако всички мислеха така, то много хора биха си останали нещастни, много сърца биха останали самотни, много изобретения не биха били реални днес. Някога са смятали, че кацането на Луната е невъзможно; днес пък мислим, че само на нашата планета има разумен живот. И всички знаем, че невъзможното днес става реалност утре. Животът всъщност показва, че човек печели само когато се бори, и то докрай.

    Обетованата земя е това, към което трябва да се стремим независимо от препятствията, които срещаме по пътя си. Аз искам да се боря до последния дъх за мечтите си, дотогава, докато не видя, че тези мечти вече са безсмислени, че не са нищо повече от една илюзия. Докато те са живи, аз искам да се боря за тях, защото най-страшно е, когато мечтите ти умрат, когато нямаш стремеж и няма за какво да живееш.

    Някои може и да намерят реализация на своите мечти в чужбина, но ще загубят друго – дом, приятели, роднини. Те никога няма да се чувстват като у дома си в чужбина освен ако не престанат да бъдат българи.Тогава те ще бъдат без родина и някога ще разберат до каква самота води това.

    Моята обетована земя е моята родина. Да, тя е бедна, изстрадала, поругавана от своите чада.  Но тя е и дръзка, и храбра, и богата на обич от истинските, от достойните хора, от българите, които в мечтите си я виждат обновена и преуспяваща, достойна за уважение, заела своето законно място сред културния общоевропейски свят. За нея мечтая, за нея ще работя, за нея ще се боря, без да мисля дали някой ще разбере и оцени това.