Нова литература

  •  

    Гео Милев

    Една от най-представителните творчески личности в българската литература, не само от периода на 20 век. Според Антон Страшимиров, хора като Гео Милев се раждат на 100 години 1 път. Неговият интелектуален и духовен потенциал намират израз в различни превъплащения тъй като той има творчески изяви като поеттеоретик, литературен критик, публицист, преводач, редактор, художник, театрален режисьор.

    Гео Милев е теоретик на модерното изкуство. Моментът, Небето, Езикът, Фрагментът, Възвание към българския писател, Родно изкуство, Българският народ днес и др. Гео е  представител на експресионизма и е един от афторите, които обявяват поезията на символизма за мъртва поезия и настойчиво изисква преоценка на естетическите ценности. Своите възгледи за изкуството той публикува в списания Звезди и пламък, на които е главен редактор. Везни излиза 3 години от 15 септ 1919 до 15 март 1922 г, като всъщност името везни допълва бащиното му книгоиздателство, което е със същото име. Към издаването на това списание пристъпва с ясно очертана естетическа програма и тя е свързана а намерението това да бъде списание на българските модернисти, което ще ги представя чрез собствените им съчинения. То ще работи за една цялостна българска култура, която обаче ще носи знака на борба сред културните отживелици на предразсъдъците. В първата година от издаването на везни Гео Милев се проявява като противник на реализма и чистото изкуство. Включва мнпог статии на Ницше, Оскар Уайлд и др. Третата годишнина коригира естетизма на Гео М.Килев тъй като той вече пропагандира едно ново авангардистко революционно изкуство, повлиян и от революционните настроения на страната по онова време. Второто списнаие на Гео Милев Пламък зашочва да излиза от 15 февруари 1924 г. той е откровено свързано с революционните проблеми на времето и е свообразен отзвук от септемврийското възстание 1923 г и ужаса на дните след подсушаването му. То се превръща в свеобрзна трибуна от която автори като Николай Страшимиров, Райнов изказват отношенията си към събитията. Гео Милев заявява че сутрудниците му няма да е месят в активната политика, ни не могат да останат равнодушни и да не се ионтересуват от всичко което засяга народа. Той прокламира, че мястото на твореца е при народа сред народа, на голене пред народа с което всъщностъ илюстрира че творецът вече е излязал от кулата от слонова кост. Той отрича индивидуализма и приема принципа на колективитета. Гео Милев започв абоирба против полицещината, терора една от най-ярките му статии се нарича полицейска критика и в нея той заявява че в българия е забранено да се гоовори, да се мисли, да се пише да се чете и най-сетне да се живее. В книжка седма осма той публикува поемата септември, която е отзвук от септемврийското възстание, за което е усъден на парична глоба и една година условно и лишаване от грабдански и политически права, и през 1925 г изчезна безследно.

    Гео Милев като поет

    Първата му поетическа книга Жестокият пръстен 1920 г – следователите казват че в голяма степен книгата е повлията от естетиката на символизма. Втората му стихосбирка е Иконите спят 1922 г – в нея са включемни 5 стихотворения СЪЗДАДЕНИ ОТ МОТИВИ НА НАРТОДНИ ПЕСНИ илюстриращи нови мотиви на народно-песенното творчество. Акцентът не е върху патриархалното като морал, а интерес към връщането към примитивното и интерес към образите родени от народната фантазия чиито прототипи са универсални човешки архиетипи. Психологизна ма изображението е водещ, интереса към исконното като човепко преживяване. Гео Милев има две назавършени поеми – Ад и Ден на гнева. Те са писани през 1922 г и според мнозина изследователи на творче4стовотъо му те са първообрази по отнешние на творчестото и стила на поемата Септември. Грозни прози и Епресионистично календарче. Гео Милев има стихотворения за деца. Кратка истоия на българската поезия която е предговор на българкста поезия 1925 г. Антология на жътата роза, антологхия на червената роза, гръщение с огън и дух 1923 г. Той има задълбочени критически разработки за Ботев, Яворов – според него Яворов е най-видния български поет . има критически набюдения върху творчестово на Траянов, Попов, Демел, Франс, Байрон. Има наблюдения върху влияниеот на чуждите литератури върху българската като английсак, френска, немска, руска и др. Гео Милев е полиглот владеещ няколко езика – Английски, Френси, Немски, Италиански, Рускаи, което го прави един от най плодовитите български преводачи. Още от ученическите си години певежда от руски. По време на следването си в Германия превежда Хайде, Ницше, Хемел. В списанието на българските символисти печета преводи на модернисти Модлер. Превежда творби от античната литература като софокъл иеврипид. Гео Милев проявява интерес и в областта на изобразителнот изкуство. По свиодетелства на майка му ощюе на 3-4 проявява влечение към рисуването. Статии каот юбилейна изложба, бележки за изложбите на Яна Балсамаджиева, статиите Живопистта и т.н. в трези статии той очертава в теоретичен план възгледите си за модерното изкуство. И второ това са конкретните му прояви които показват реализацията му като художник. Това са множество скици, карикатури, илюстрации на книги, рисунки, автопортрети, всички те са визуален образ на духовния му път, личностните и творечски метаморфози. Гео Милев е творчески образ, обославящ се с полемика (дебат, спор).

    Естеттически възгледи на Гео Милев; Същност на експресионизма. ЩЕ НАМЕРИМ И ПРОЧЕТЕМ: Фрагментът, Небето, Поезията на Младоте, Езикът.

    Списание „Акцион”, което е издание на български експресионисти и с тези възгледи има очерк към творчеството.

    Експресионизма се заражда след втората световна война – света като апокалипсиси, промяната; н3говите особености са свързани с акцент върху субективното възприятие, израз от вътре (express – израз от вътре); субективна гледна точка от автора, като внушенията са изведени до крайност и се използват асонанси, полимеризации, конфликтността е максимално засилена; подчертават сер мнобество парадокси. За изображението е характерна динамика, ритъм, експресионистите залагат на експеримента, нарушаване на традицията, асоциативност;

    Полемичният патос в поемата „Септември”

    http://www.litclub.bg/library/bg/gmilev/septemvri.htm

    КУРСОВА РАБОТА: Гео Милев. Етстетически и литературно-критически възгледи. Поемата „Септември” – структура, проблематика, образна система.

    Поемата Септември опровергава представи, които са утвърдени като аксиоми на времето, демитологизира ги и доказва тяхната несъстоятелност тук и сега в художествения свят на поемата, чрез което засилва трагизма на изображението. Полемичният патос е осъществен чрез цитираното слово, които представят отвърдените ценности на времето, но Гео Милев ги опровергава.

    Един от полемичните образи в поемата е образа на народа. Образът на народа е разкрит в движение, в разкритие, в процес на трансформация. В I глава образът на народа е изграден с акцент върху усещането за хаус, стихия, аморфност; внушението е постигнато чрез наслагването на отделни фрагменти, които засилват чувството за динамика и за лавинно разраставане на този образ, както и от сравнението „като отприщено стадо от слепи животни”. Местата от къдеъто идват визират социалните им характеристики – хората на дъното, работници и селяни, хора на черният труд; посочени са техните характеристики; техните характеристики са изобразени чрез овървареното слово; синтактичниат паралелизъм постига внушене за обединение, сплотяване, космизиране (подреждане) на общността (народа); народа се превтъща в общност, имаща вяра и воля, свой идеал. Самоото графично разполагане на думите „хиляди маса народ” постига внушението за обединяване.

    Народа е съкрализиран (Глас народен, глас божи – гл 3). Народен – прободен; божи – ножа; римните двойки са изградено то думи, които са противоположни по семантика и това внушава порогаването на този народ – чрез римните двойки е осъществена полемиката. Ю

    В пемата Септември автора назовава само възстаниците. По танантък той ще говори за армия, з амонаха, за полиция, жандармерия – всички те сякаш са извън понятието народ. Те са в конфронтация с възстанниците, така измплицитно, подтекстово постига внушение, че народа е трагично разединен и че това събитие има братоубийствена същност, противопоставящо българи срещу българи. Чрез експресивния глагол плъшпнаха (8 гл) образа на служителите и държавниците е демонизиран.

    Образа на родината. Принципи – „всички те знаят, отечеството е в опасност”. „що е отечетсво” самият непосредствен въпрос разколебава тезата и поражда полемичен патос.

    „музо възпей ония гняв на ахила” цитат от илиада. В поемата има вписани цитати, носещи информация за традиционни ценности. Ахил – символ на войнска доблест, свобода на мнението, човек който се прекланя не пред авторитети, а пред обежденията си за чест, но с поемата септември, ахил е демотологизиран – той е индефициран единствено и само с грубата сила и е персофициран като стар генерал на негово царско височетсво, тоест той изпълнява заповеди, а не следва своята съвест. Насилие, груба сила, жестокост, липса на свободна воля – това с ановите характеристики на Ахил, поради което представата за войнска доблест е демитологизирана. Троя – топоминамата разширява своето лекцикално значение и добива смисъла на родина. Приям и Хекуба с амайката и бащата на Хектор, но личните им имена разширяват смисловия си обем и добиват значението им на майка и баща изобщо. Хекуба – майка – свещенната майка (родината майка във възр. Л-ра). И така тази асоциативна верига индефицира Хекуба и родина, като имаме парадокс. Стигаме до парадоксалното внушение, че понятията родина и отечество в поемата Септември сякаш губят своята идентичност.