Ние българите (есе)

  • Ние българите (есе)

    Все някога идва онзи ден, когато неизбежно се изправяме пред една загадка: „Кой съм аз? Откъде идвам? Къде отивам?”  И винаги е трудно да си отговорим. Не е достатъчно да знаем, че нашето лично начало са родителите ни.

    После се замисляме не само за себе си. А българите? Родът ни български от къде идва? От далечните средноазиатеки степи? Или от необятните северни земи, където горите и езерата са били естествената закрила на множеството славянски племена? А може би началото ни е някъде тук – в земите на древните траки и техните буйни коне? Наистина къде са отишли траките? Невъзможно е просто така – за няколко десетилетия съвсем да изчезнат от лицето на земята. Навярно тяхната орисия е била да станат един от корените на съвсем нов народ – българския. Та отново да са близо до своите първи братовчеди – древните гърци. И заедно да правят великата история на Средновековието.

    Има и друго мнение – някои учени считат, че прабългарите не са дошли от Балканския полуостров, а са се върнали. Тоест в най-далечните времена те са били тук. После са поели по пътищата на историята. Стигнали са до далечен Китай. И са се завърнали в тази благословна от Бога българска земя.

    Знаем само, че е триединно нашето българско начало. Миналото ни свързва с дъха на древно тракийско вино, с плахия пламък на свещи от медния восък на славянски пчелини, с тропота на буйни степни коне. Но и с тихия шум на пергаментови листи, изписвани в потайни нощи с новите букви.

    А за да видя – затварям очи.

    И виждам ръцете на резбар и един божествен иконостас, побрал цялата българска вселена. И духът, и вярата, и надеждата, и любовта – всичко е в този невероятен иконостас. Не с разум, със сърцето си разбирам скритата истина на стария майстор. Защо ли имам усещането, че някаква небесна светлина струи от всички фигури? Досещам се – Рефе Клинче е това.

    После още по-назад достига погледа ми. И отново виждам – златно съкровище свети. Не пари, а неземна красота са сътворили дедите ми от благородния метал. Златото, дошло от скритите недра на земята, то е формата. А душата на древния майстор му е придала смисъла на вечност. Защото вечна  е красотата, сътворена с мъдрост и любов. И възкръсна тази красота, заровена в земята българска, за да смути всички учени, които бяха написали вече своите книги за човешката цивилизация. Оказва се, че нашето злато  е най-старото на света и е превърнато в красота много преди златото на древните египтяни и преди златото на асиро- вавилонците даже.

    Най-старото злато в света. И най-старите филиали. Богатствата на духа и богатството на деня. Тогава? Кои сме наистина ние българите? За мен е достатъчно да знам, че от  най-древните пластове на времето сме тръгнали. И към най-далечните времена сме се отправили. И сме устояли на всички исторически бури, защото е безсмъртна българската ни духовност.

    Затварям силно очите си и пред тях избухват звезди. Сякаш се ражда нова Вселена – богомолите са пред мене. Еретици или най-верните последователи на Божията воля? Всички са в бяло. Пеят и се радват на слънцето – видим образ на Бога. Светлината. А нашето българско слънце се ражда там, където небето и водата очертават безкрая на пространствата. Двете изначални стихии – небето и земята – раждат третата – огъня на Мирозданието, светлината на Вселената. Като от бездните на времето излиза слънцето, за да тръгне окъпано и чисто през душите ни. Затова ли богомилите му се прекланят? Затова ли все светлината търсят? И затова ли заедно със слънцето тръгнаха на запад, за да разнесат пламъка на своята истина през Далмация и Франция чак до далечна Испиния?

    А нашият път? А моят? Откъде идвам и къде отивам аз? Затискало е дедите ни страшното покривало на петвековното иго на друговерците. Но българският им дух е изтърпял дългата нощ, за да се възроди, да възкръсне народът ни из небитието на историята. Защото отдясно на Бога са седнали нашите светци и праведници и го закрилят.

    А у нас дори балканите помнят – и митове, и легенди, и история, и далешната човешка съдба. Защото в песен е съхранена истината. Нима може Балканът да забрави за онзи безсмъртен Балканджи Йово? Или Родопа планина да забрави за Орфей? Защото музиката е езикът, който Бог ни е оставил, та ние човеците да се разбираме след Вавилон. А музиката на Орфей е опиянение за всичко живо във Вселената. Навярно всеки пази спомена за онази трагична и толкова земна любов между Орфей и Евридика. За земята отнесла любимата в царството на сенките и за силата на музиката и любовта, склонили сърцето на самия цар на подземното царство – Хадес. Върнал той Евридика на Орфей, но поставил условие – „не се обръщай назад, докато не напуснеш царството ми”.