Немили-недраги - особености на повествованието и характеристика на образите

  •  

    “Немили-недраги” особености на повествованието и характеристика на образите

     

     

     


     

    Самото заглавие на повестта -„Немили-недраги", вече говори за социалното битие на представителите на българската революционна емиграция в Румъния пре­ди Освобождението. Героизмът и саможертвата им заслужават да бъдат припом­нени и възвеличени, особено когато сле­досвобожденското общество така бързо ги забравя и незаслужено подценява. Ва­зов иска да ги представи в една своеоб­разна „Епопея на забравените" в проза и да ги противопостави на своите съвре­менници - хора с дребни мисли и с дреб­ни чувства.

    Възкресяването на живота на хъшовете в последните години преди Освобожде­нието налага на автора да бъде едновре­менно обективен и емоционален, да съ­четава в едно документалните факти и ху­дожествената измисмща. Всичко това осезателно се отразява на хода ча повест­вованието, на стила и на подбора на из­разните средства в повестта„Немили- недраги". За стройна, в класическия сми­съл на думата, композиция трудно бихме могли да говорим, макар че повестта има експозиция и епилог.Що се отнася до кулминацията на действието, то има из­вестно идейно-емоционално нарастване на драматизма в битието на хъшовете, който достига най-високата си точка в боя при Гредетин. Жанровото своеобразие на повестта само помага на Вазов да пресътвори художествено и с искрен патриотичен патос трудния изгнанически живот на хъшовете.

    Усещането за тяхната отритнатост от об­ществото на румънска земя, за оная са­мотна окаяност на хъшовското съществу­ване, авторът придава с едно силно худо­жествено внушение, описвайки мрачния браилски пейзаж. „Нощта беше влажна u мрачна u браилските улици пустееха. Сту­дената декемврийска мъгла, която обикно­вено пада покрай бреговете на Дунава, се беше напластила в една от главните улици на града и задушаваше с отровния си дъх пос­ледните минувачи, които бързаха да се при­берат у дома... "Неслучайно „само едно мал­ко, тясно, защитено с железни пръчки про­зорче светеше още". Тази спасителна свет­лина, която иде от „народната кръчма на Знаменосеца", единствено топли душите на хъшовете, повечето от които са оцеле­ли участници от „героичните чети на Ха­джи Димитър и Филип Тотя". В бедната кръчмица не само фасулът и евтиното ки­село вино, с което благородно ги гощава Странджата, поддържат живота на хъшо­вете. Разговорите им за старите боеве и подвизи сякаш отново ги пренасят в род­ната земя и им връщат родния въздух, кой­то отдавна им липсва. Славното минало е единственото, което ги крепи в безрадос­тното им гладносъществуване. Повече от всичко обаче им сгрява сърцата свидният образ на родината, който Вазов персонифицира в своето великолепно ли­рично отклонение: тя „топло им се усмихва и ги вика чрез зелените си хълмове, небето си, огнищата си". Накрая гласът на разказ­вача се присъединява към хъшовете и за­едно стях риторично възкликва: „О, Бъл­гарее, никога не си тъй мила, както кога сме оън от тебе.' Никога не си ни т ъй необходи­ма, както когато те загубим безнадежд­но...!" В световната литература подобни думи, изпълнени със същия копнеж по ро­дината и със същата изстрадана болка, из­рича голелият полски поет Адам Мицкевич в началото на своя роман в стихове „ПанТадеуш".