Немили-недраги анализ на пета глава

  • Немили недраги

    I глава

     

          Повестта “Немили-недраги” е своеобразен диалог на Иван  Вазов не само със съвременниците му, но и с всички следващи поколения за святата любов към родината, за жертвите в името на нейната свобода. Творбата разкрива патриотизма на българските емигранти, поставили над всичко службата към отечеството. В чуждата земя те водят съществуване, изпълнено с лишения, унижения и несгоди. Историческата достоверност, богатата образност и събитийност, задълбочената психологическа характеристика на героите изграждат един ярък и правдив образ на българския хъш – герой и мъченик в името на свободата.

             Поборниците за свобода  живеят отхвърлени и презирани от всички в чуждата негостоприемна страна и гладът е техен неизменен спътник. Измъчени са от носталгия и непрестанна мисъл за отечеството. Вазовите герои са мъченици на българската свобода и  доброволно приемат мисията си със съзнанието, че изпълняват своя патриотичен дълг.

    Първа глава играе ролята на експозиция - запознава с времето  и с мястото на действие и с героите. Началото въвежда в атмосферата на чуждия град. Ключовите думи “влага”, “мрак”, “пустота” създават усещане за мъртъв град. Зимата и нощта са символи на застоя, на тържеството на злите сили. Муглата е знак за хаоса, за безпътицата и липсата на перспектива. Метафората “задушаваше с отровния си  дъх” подсилва чувството за обреченост. Епитетите “мрачна”, “мъжделивите”, “мътна и неопределена” изграждат представата за неприветливост. Изразителният глагол ”пустееха” поражда мъчително усещане за изолираност и безнадеждност. Липсата на светлина и художественият детайл “уединени крясъци” напомнят за самотата на героите в чуждия негостоприемен град.

               В тази потискаща атмосфера Вазовите  герои са злочести и отхвърлени, “немили-недраги”. Фолклорният израз,  който е и заглавие на творбата, отвежда към духовното страдание на народните поборници. Те са отхвърлени, необичани, неуважавани, а за патриархалния човек това е истинско нещастие. Ключовото понятие “немили-недраги” и пейзажът въвеждат първия основен мотив в творбата - мъченичеството на хъшовете.

                Към убежището на Вазовите герои в чужбина отвежда описанието на “малко, тясно, защитено с   железни пръчки прозорче”. Мракът е изместен от светлината, която символизира света на българските хъшове, изпълнен с духовност, с високи идеали и благородни мечти. Решетките на прозорчето създават представата за затвор,  в която се открояват два плана – обществото изолира хъшовете, но и те се затварят в свой кръг от идеали, чужд за другите.  В кръчмата те се чувстват сигурни, защитени. Определението “будна” насочва към друг основен мотив - будността на българския дух. Надписът “Народна кръчма на Знаменосецът!” откроява ключова дума за цялата повест - “народен”. В епохата на Възраждането “народен” е всеки, който помага на своите събратя и счита това за свой дълг.

                   Писателят запознава читателя с атмосферата, която създават емигрантите в чуждия град. Чрез тази  своеобразна ретардация Вазов изгражда по-убедителна представа за живота на българите. Те имат  свой собствен свят, стремят се всичко да им напомня за отчеството. Кръчмите  и кафенетата, държани от българи, носят една неповторима патриотична атмосфера. Надписите им са свързани със славното минало и съкровените мечти  на хъшовете – “Свободна България”, “Българский лев”,  “Филип Тотю, храбрий Български войвода”. В тях са изразени патриотичните въжделения на епохата. Честата употреба  на сродните думи “българский”, “България” подсказват гордост от принадлежността към българския род. Вазов изразява и отношението на румънците, на които тези необичайни изяви изглеждат “чудновати”, “гръмливи”,  “безсмислени”.

    Рисунките върху тютюнджийските лавки са своеобразен израз на родолюбие. Тази “първобитна живопис” има общ сюжет – турчин, върху когото се извършва насилие и  разкрива още едно измерение на патриотизма – страстната и безпределна омраза срещу вековния потисник, а ненавистта към врага е другото лице на обичта към родното.

    Описанията са израз на възрожденското измерение на любовта към отечеството. Тя се изразява във всеотдайна, жертвена любов към родината и всеобхватна, действена омраза към поробителя.

    Вазов въвежда читателя в атмосферата на “будната кръчма”. Всичко в нея говори за мизерното  съществуване на съдържателя и на  тези, които я посещават. Вътре царят нищетата и оскъдицата. Художествените детайли “изба”, “подземие”, “стръмна и извита стълба”, “опушена и полуразбита лампа” са  изведени в отделни абзаци и подчертават мизерията.

    На бедността на обстановката контрастира духовното богатство  на украсата. В своеобразния бългaрски дом на хъшовете трите литографически картини са като икони. Те не са описани подробно от Вазов. Отказът от описание е похват, който внушава убедеността на повествователя, че българският народ помни подвизите на четата на Хаджи Димитър.

    Писателят подробно разказва за една от картините, на която е изобразен съдържателят на кръчмата. Това е второто косвено запознанство с водача на българските емигранти. Самата картина не е художествена ценност – нарисувана е “грубо с ръка”. Хиперболата “великан” и метафоричният глагол “се издигаше” внушават духовното величие на героя. Надписът “Да живее храбрият Странджа - знаменосец!” е многозначителен. “Странджа” на турски означава “голям юнак”, а епитетът “храбрият” допълва представата за  него.

               След запознаването с обстановката в кръчмата Вазов въвежда в атмосферата, която владее там и прави читателя свидетел на разгорещен спор. Разговорът е безкрайно интересен за всички присъстващи. Темата е позната, но хъшовете говорят с плам, сякаш всичко се случва в момента. Миналото е спасителна територия за тях, спомен за истинския, достоен живот. За огромното им вълнение свидетелстват накъсаната реч, паузите, емоционалните определения. Този, който често прекъсва разказващия, е съдържателят на кръчмата. Вазов не споменава името му, но от репликата “Насмалко щях да изпусна знамето” се разбира кой е той.  Състареният   болнав  мъж твърде малко прилича на великана от картината.  Емигрантският  живот е оставил  върху него назаличим отпечатък. Зарасналите  рани върху лицето му свидетелстват за славно минало. Вазов показва контраста между накогашния герой и сегашния мъченик. Писателят представя знаменосеца и през очите на младия Бръчков, който го вижда като “сух като скелет человек”. По време на разговора проличава важна черта в характера на героя - чувство за справедливост. Той държи винаги да бъде казвана истината. Когато тя е спестена от хъш с гръмкото име Македонски, той се намесва и възстановява справедливостта.

           Македонски има магнетично въздействие върху останалите. Погледът му говори за лукавост и дързост. Върху него също личи отпечатъкът на бедността – облечен е в ”огромно , извехтяло и без копчета палто”. В описанието на този хъш Вазов подчертава контраста между окаяния външен вид и изключително достойнство и самоувереност. Македонски изгражда впечатление за ярка индивидуалност, за колоритна личност, в която се преплитат великото и дребното, героичното и авантюристичното.

    В портретното описание на Попчето и Хаджият се налага представата за измъченост, умора и преждевременна старост. Вазов типизира героите си и същевременно търси  индивидуалното, специфичното у всеки от тях. Изпитите жълти, уморени лица напомнят за християнските светци, изобразявани по иконите. Чрез страданието си тези достойни българи доказват любовта към отечеството и висотата на духа.

    Образът на  младия Бръчков има двойнствена роля в повестта. От една страна той олицетворява приемствеността в борбата за свобода, а от друга – през неговия поглед се доразкрива образът на Странджата. Вазов го представя като двадесетгодишен “мечтател, идеалист и ветреник”. Ентусиазираният момък тръгва към неизвестното, като се отказва от сигурното съществуване в бащиния дом. Бръчков е образът на новото поколение, попълващо емигрантските редици.

    Още в началото на повестта “Немили-недраги” писателят представя реалистично живота на своите герои. Те са олицетворение на една величава епоха. Вазов ги изобразява като мъченици и герои на вългарската свобода.

    Повествователят изгражда един конкретен исторически момент – националноосвободителното движение от 1867 – 1876 г. В творбата са съхранени патриотичният дух, който българската емиграция създава в чуждата страна и внушава всеотдайността към мечтата за освобождение.