Нелични глаголни форми - инфинитив и супин в старобългарския език

  •  

     

     

    Нелични глаголни форми – инфинитив и супин в старобългарския език

     

     

      

     

     

     

     

     

    Езикът е съзнание на потребността. Езикът е промяна на представите. Езикът е мост между мисли и понятия.Езикът е син на труда и баща на цивилизацията.Езикът е инструмент, чрез който хората изразяват себе си и общуват помежду си. Велила е мощта на този инструмент. Чрез езика на човека природата е намерила своя дух и своята изява. Без него вековете вечно биха мълчали, а еволюцията във времето и пространството би била непонятна. В този чутовен инструмент се преплитат най-различни влияния от най-различен характер. Той познава дъха на географското пространство, въздействието на политическото внушение, силата на търговските общувания, превратностите на историята, жестокостта на завоевателите, ролята на икономическите фактори. Без него народите са неми, нациите са мъртви.

    Частите на речта са класове от думи, които са обособени въз основа на поне три показателя. Първият е собственото им значение. Например съществителните имена се свързват най-общо с обозначаване на предметност, прилагателните – със свойства, числителните – с количество, глаголите – с действия и състояния. Вторият показател е дали думите се променят или не. Различават се изменяеми части на речта. При тях се наблюдава промяна във формата. Това са съществителните, прилагателните, числителните, (те се променят по род, число, определеност), местоименията (променят се по род, число, лице) и глаголите (имат форми за лице, число залог, вид, време, наклонение). Някои от глаголите могат да загубят основни характеристики и да настъпят промени в лицето, числото, рода, залога, вида, времето, наклонението. Например поради загубата на категорията лице се отделят нелични глаголни форми като деепричастието (пишейки, ходейки), причастието (ходил, ходещ), отглаголното съществително (ходене, писане). Загубата на инфинитива – неутралната и безличната форма на глагола от старобългарски, в съвременния българския глагол се транспонира във форма за първо лице ед. ч. и тя започва да се употребява вместо него – да седна, да играя. В тези позиции тя не се схваща като лична глаголна форма, а като основна или представителна форма на глагола. Произтича и пренареждане в частите на речта. Отглаголните съществителни се разглеждат в класа на съществителните имена, като се специализират в означаване на “действена предметност”, деепричастията – като отглаголни наречия, но запазват способността си да получават пояснения – ходейки бързо, причастията – като отглаголни прилагателни имена. Различават се следните видове причастия.

    Различават се съответно и неизменяеми части на речта – наречие, предлог, съюз, частица, междуметие.

    Наречията – бързо, утре, високо и т.н., често се объркват с прилагателните имена, тъй като повечето от тях са образувани от прилагателни имена. Ориентир за това, дали дадена дума е наречие или прилагателно, е проверяването им в изречение или словосъчетание: Идвам бързо, стигам бързо и Бърза помощ, бърз влак, бързо четене. Различават се наречия, които произлизат от имена – днес, утре; наречия, които произлизат от прилагателни – високо, ниско, наречия от глаголи – това са деепричастията, при които се означава също и едновременност на действието с друго действие – пишейки, стоейки. Непълнозначни и неизменяеми са предлозите – в, на, от и пр., които са специализирани за свързване на думите в линеен ред; съюзите, които показват връзките между думите в словосъчетание и изречение (тези връзки могат да бъдат равнопоставени, съчинителни – и, или, а, или неравнопоставени, подчинителни – че, който, чийто); а също така и частиците – ли, не и др., с които се оформя изказването въпрос, изказването отрицание и т.н. С междуметията се означават емоции – ох, уф, ах, пфу и пр.

     

    Глаголът е част на речта, която означава действия или състояния като динамични признаци на назованите със съществителни имена явления. Той притежава следните морфологични категории: лице, число, залог, време, наклонение и род (при формите образувани с причастия). Според отношението си към морфологичната категория лице глаголите са лични и безлични. Според някои лексико – синтактични особености глаголите се делят на преходни и непреходни. Според функционалните си особености глаголите са пълнозначни и спомагателни. Според завършека на сегашната си основа глаголите се делят на четири формални класа, наречени спрежения. Глаголните словоформи се делят на лични (определени) и нелични (неопределени):

    1.  Личните глаголни форми притежават граматичната категория лице, което може да бъде първо, второ или трето. Те могат да се явяват с различни окончания за изразяване на категорията лице, число, време, наклонение, залог – тоест могат да се спрягат.

    2.  Неличните глаголни форми са наречени така, защото не притежават граматическото значение лице. С тях не може да се изразява лице, затова те не се спрягат.

    Инфинитивът и супинът спадат към неличните глаголни форми – те нямат морфема, която да насочва към субекта на действието. За разлика от причастията, които имат падежни окончания, инфинитивът и супинът в старобългарски са напълно неизменяеми. Наставката за инфинитива е –ти , а за супина – тъ . По произход това са вкаменели падежни форми от стари глаголни съществителни с абстрактно значение; инфинитивът се е отнасял към i- основи, ( някои изследователи виждат в него консонантна основа на -t-), а супинът – към й – основи. Супинът несъмнено е стар винителен падеж, за което свидетелства както формата, така и употребата му след глаголи, изразяващи насочено действие. В инфинитива обикновено виждат някогашен дателен падеж, но някои учени го обясняват като форма за местен падеж.

       По своята морфологична структура инфинитивът има две разновидности – основата му може да съвпада с корена на глагола, а може и да е разширена с някаква стара наставка.

       Във формирането на инфинитивната основа са играли роляразлични процеси, протекли през праславянския период – изравнявания по аналогия, разширяване функцията на отделни форманти и др. Като цяло славянската инфинитивна система е всъщност праславянско новообразуване, а не е пряко наследена от индоевропейската епоха.

    Основната функция на инфинитива в старобългарски е да бъде обект на други глаголи, като субектът на двете думи е един и същ. Освен на глаголи инфинитивът може да бъде допълнение и на имена съществителни и прилагателни (рядко), от своя страна самият инфинитив може да има различни допълнения.

       В съчетание с някои глаголи инфинитивът образува описателните форми за бъдеще време. Когато зависи от спомагателния глагол, инфинитивът може да изразява и възможност.

       В някои случаи инфинитивът се доближава по смисъл до повелителното наклонение, тогава той е самостоятелен. Инфинитивът участва и в конструкциите с име в дателен падеж (много рядко във винителен).

       В по нататъшния развой на инфинитивните форми крайното – н , ако е неакцентувано , се е съкратило в –ь-,  който после е отпаднал ( защото е бил в слаба позиция); специално в български след това изчезва и -т-  и така се получава т. нар. съкратен инфинитив , чиято употреба  днес е извънредно рядка ( възможнае само след глагола мога, смея, след недей и в още по-ограничени форми за бъдеще време от типа видя щем и подобни).

    Супинът в старобългарски е близък по форма и по функция до инфинитива. Той завършва на –тъ вндътъ,ловнтъ и т. н., но понеже  пред това окончание старите kи gпо аналогия с инфинитивните форми се изменят в ш, окончанието може да бъде и –тьрештн, жешть като жештн и под.