Нанси Хюстън - 'Разломи'

  •  

     

    КУРСОВА РАБОТА

     

    Тема:Нищо не е очевидно – включително най-дребните на пръв поглед неща от всекидневието”               

    Нанси Хюстън

     

    Увод

     

    Нанси Хюстън е родена през 1953 г. в Калгари, Канада. В едно интервю Нанси Хюстън казва, че чувства себе си като бежанец, човек, който е роден в една страна, но живее в друга.Семейството й се премества в Бостън (САЩ), когато е петнайсетгодишна. След университета "Сара Лорънс" в Ню Йорк, а през 1973 г. заминава да продължи образованието в Париж, където под научното ръководство на Ролан Барт Хюстън прави магистратура във Френското висше училище за социални науки.Градът й харесва и тя решава да се установи там със съпруга си Цветан Тодоров/френски интелектуалец от български произход/, и двете си деца.

    Нанси Хюстън е двуезичен автор, тя сама "пренаписва" есетата и романите си на английски.В различните периоди върху творчеството и оказват влияние класиците на "новия роман" и Ромaн Гари.  През 1996 г. получава наградата "Гонкур на ученическото жури", а преди това, през 1993 - наградата на канадския генерал-губернатор за "Песента на равнините" (Lacantiquedesplaines).Писателката е идвала в България, за да представи две свои книги, които излизат на българския пазар - "Дневник на сътворението" - есе, изд. "Колибри", и "Разломи" - роман, изд. "Парадокс". Другите две творби на Хюстън, издадени преди това в България, са "Надгробен камък за Ромен Гари" - есе, изд. "Леге Артис", 2006 г., и "Целувката на ангела" - роман, изд. "Меридиани", 2002 г.През 2006 г. романът й "Разломи" е отличен с престижната френска награда "Фемина"(Наградата е била замислена като алтернатива на Гонкур, която недостатъчно поощрявала именно писателките). Нанси Хюстън се нарежда сред лауреати на тази награда като МаргеритЮрсенар и СилвиЖермен).

      „Разломи” е роман, преведен на близо 25 езика.Факт, който говори за неговата популярност както в родината му, така и в останалите държави. Показателно за неговата значителност е и това, че е публикуван през август 2006 г. от изданиетоActesSud и същата година, на 30 октомври получава френската награда „Фемина” , която се връчва за най – добър преведен роман.

       В България излиза през 2009г. от издаделство Витоша. Разликата от 3г. не е много голяма и не пречи на пълното възприемане на времето, което е описано, и посланията на авторката. Разстоянието между написване и превод на български е малко, и събитията, за които се говори все още са ярки в паметта на българина.

      Както в заглавието, така и в съдържанието на книгата не е използван буквален превод, което би било неуместно с оглед на различията в културните фразеологизми и в самия език, неговите особености. В друг случай, обикновения читател не би успял да съпреживява заедно с героите, да разбере отношението им към другите и света, както и самата епоха, в която живтеят.

    А това е особено важно за тази книга, тъй като „Разломи” е разделена на 4 части, носещи различни имена, истории и години. Героите се наричат Сол, Рандал, Сали и Кристина, а годините са , 1982, 1962 и 1944-1945. Всички персонажи са шестгодишни и имат пряка роднинска вързка. Историята на няколко поколения, видяна в обратен хронологичен ред с цел да бъде проследено влиянието, оказано от външния свят и семейството върху отделния човек.

     

     

     

     

     

    Изложение

     

     

    Всяка от четирите части описва различен човек и епоха, на която е не просто свидетел, но и дете. Всеки един от разказите носи като заглавие само едно име и година. Което на пръв поглед не изглежда изчерпателно и пояснено, но липсата на повече информация е красноречива – сама по себе си тази е достатъчно очевидна и достатъчна. Годината символизира времето и събитията, които са били близки, или пък сега се случват и оказват влияние върху живота на хората. А името – една отделна личност, която се оформя на база отношенията си с това време и близките си, които се ръководят спрямо своите собствени разбирания и спомени.

      Не случайно авторката е използвала ретроспективен подход в написването на книгата си. Защото нищо не е очевидно, включително и дребните на пръв поглед неща от всекидневието.

    Нанси Хюстън започва поредицата от своите истории чрез описанието на живота на най – малкия член от няколко поколения. Резултатът от всичко, което му е предадено не само като физическо наследство, но и като отражение на своите предци и техните преживявания, както и възпитанието получено в семейството и околната среда.Символ за това е бенката, която се предава по наследство. А опитът да се премахне тази на Сол и последвалите усложнения говорят за невъзможността да се изтрие с лекота отпечатъкът на предците – предметен и духовен.

      Историите са разказани, чрез концентрация върху вътрешната гледна точка. Шокираща е първата история, където главен герой е Сол или Соломон, както предпочита да се нарича. Светогледът му изглежда изцяло преобърнат през очите на читателя. За ненормално се счита едно дете да приема себе си с такъв нарцисизъм, такова задоволство от своите постижения. Както и за непристойно да говори с такава лекота за измъчване на хора, изнасилени жени,да влиза в сайтове, които предлагат клипове, забранени за лица под 18години, и вече да е запознато с тайните на секса и самозадоволяването. Но въпросът, който изниква тук е  - Дали всъщност едно още незряло същество може да бъде обвинено за своето поведение и разбирания? Възнесени са детската искреност и чистота. И Сол е искрен в мислите си. Той възприема нещата, такива каквито са според това, на което са го научили родителите му, и е прочел или чул. Той не може да осмисли като голям човек цялата информация, която го залива. А ХХІ век е белязан от събития. Кое е ненормалното в случая – светът да бъде под постоянна атака от терористични актове, новините да са залети от статистики за починали хора и медиите да публикуват всякакви скандални снимки без цензура и защита или едно невръстно създание да приема този свят като напълно реален, спокоен и несъдържащ нищо нередно?

      Децата разбират повече отколкото родителите им си мислят. Шестгодишната възраст не е случайно избрана -  най – важните години от възпитанието на човека и оформянето му като личност са първите седем, защото дотогава са успели да открият своя отговор на питането : „Защо нещата се случват?” и как трябва да се реагира на техния ход. Ролята на възрастните е огромна. Те показват на детето своята оценка за него, когато то не може все още да си изгради такава само за себе си. В случая на Сол, той се превръща в едно малко самовлюбено същество с помощта на семейството си и главно на майката, която гледа на него като на Бог. Прекалената предпазливост и грижа изграждат грешна оценка на света и на самата личност, както и вместо да потиснат любопитството към забраненото още повече го усилват и тласкат към прикриване. Ролята на бащата е по – статична, тъй като в романа той е зает с прехраната на семейството си. Но и тук се крие нещо по – задълбочено. Този човек продължава да носи товара на своето неоценено детство. Неговата майка е била критична към него и продължава да бъде и сега той, оформен вече като характер, се стреми да угоди, да бъде оценен, да постигне нещо, което всъщност никога   няма да бъде достатъчно. Синът му също очаква от него чудеса. 6 – годишния Рандал е отгледан от баща си, когото страшно обича. Майката пропуска ежедневните жестове на внимание, гонейки своите задължения. Тя не съумява да покаже обичта си към своя син.

    В съзнанието му животът се запечатва като неговите картини – той не е приеман и разбиран. Постоянните скандали вкъщи също  влияят на емоционалното му състояние. И в един момент, отблъснат от майка си, която не участва пълноценно в живота му, но щастлив под опеката на таткото, Рандал започва да приема Сади като лошия герой в сюжета. Обвинява я за смъртта на баща си, която не е описана в книгата, но читателят може да съди като болезнена. Болезнена също е и срещата му с омразата на арабите към евреите. Той не разбира защо, но момиченцето , което му я показва е наизустило всички нейни причинии закони и строго ги проповядва. Рандал я намира за виновна за катастрофата на майка си. И от този момент нататък тази среща бележи разбиранията му за различните националности и отношенията между тях.

      Сади пък е пленена от тези отношения. Още от малка тя се увлича по четивото, което е единствената й утеха в детството. Отгледана от своите баба и дядо, тя живее като в казарма. Налага й се постоянна дисциплина, което не отива на едно 6 годишно дете както игрите и миговете на безгрижие. Справяйки се трудно с това възпитание и желаейки да бъде близо до майка си, която обича и приема като идол  , Сади започва да гледа на себе си като на провал, в който да търси причината защо майка й не иска да я вземе. Тя не може да понася дори и най – дребните неща от ежедневието си, които подбиват самочувст-вието й и не са й приятни. В живота й настъпва пълна промяна, когато Кристина решава да я вземе при себе си. Сади се чувства щастлива и обичана. Запознава се с течението на тогавашната музика и вижда майка си в по – различна светлина. Певицата постоянно посреща гости и живее в бардак. Безгрижието и веселието не пречат на малката Сади, докато тя не вижда с очите си как Кристина изневерява на съпруга си в собствения им апартамент. Тя не може да прости това предателство към досегашния им живот, към новия татко, който е започнала да харесва, към разбиранията й за това кое е правилно и кое – не.

    И ако наистина можеше да стигне до миналото и да види живота на майка си сигурно щеше да се замисли дали има право. Един от основните въпроси, които Нанси Хюстън задава чрез книгата си е дали имаме правото да съдим хората за грешките и поведението им, дали наистина човек се ражда престъпник, а не е продукт на социалната среда и обстоятелствата

      Последната героиня от четирите части е Кристина. Тя живее във времето, когато Втората световна война е към своя край. Но това първоначално не е най – големия ужас. Тя има семейство, което харесва и с което може да се идентифицира. Но всичко това, докато не идва едно момче и не й казва, че цялото и минало всъщност се крепи на лъжа и тя не е тази, за която се е мислела.

    Хората не си представят какъв шок може да е това за едно дете, след като дори една кукла може да бъде най- добрия му приятел. Както и една кукла може да се превърне в ябълка на раздора. Сестра й, също дете, не разбира какво могат да причинят думите. Малките често нараняват жестоко без да си дават сметка за това. И така за Кристина всичко,в  което е вярвала, в един момент се е срутило и то на фона на ужасните събития, които са ежедневие – плачещи жени, убити мъже, бомби, кръв и смърт. Тя е раздвоена между миналото си и момчето, което става неин брат. Но излъгана веднъж коя е тя и намерила сродна душа, тя решава да търси себе си. Изборът е труден, защото тя трябва да застане точно на една страна. Така започва да лъже и краде от родителите си. После разбира, че не е и полякиня. За нея идентичността губи своя смисъл. Езикът за нея вече става далечен, чужд. По този начин се ражда нейната песен без текст, чрез, която тя отказва да изразява себе си чрез каквато и да е народност. Музика, която изразява чувствата й, която няма нужда от думи, за да бъде обяснена. Която е истинска, защото е тук и сега. Кристина избира за свое сценично име Ера, защото това всъщност е тя. Името, което си е избрала, когато е разбрала, че всичко останало е фалшиво, и което е свързано с песента й.

    „Нищо не е очевидно – включително най-дребните на пръв поглед неща от всекидневието” , именно затова трябва да се прочете тази книга. За да се разберат по – добре детайлите, които изглеждат незначителни.За да открие човек скритото им значение, послание, история и да открие, че възрастният човек всъщност е повлиян през целия си живот от едно малко дете и първите му съждения. Че родителите макар и на теория да са компетентни по всички въпроси, те остават и личности, които чрез своето АЗ оставят своите белези върху поколението си.

      Важно е да бъде разбирано времето, както и малките и големите събития в живота на всеки един, най – вече на децата. Не случайно в книгата си авторката постоянно прави препратки към други текстове, събития и песни, защото те са като подпис на самата епоха. И да не се забравя, че макар и да живеем в един и същи свят, „всеки сам по себе си е една отделна Вселена”.

     

     

     

     

     

     

    ЗАКЛЮЧЕНИЕ

     

     

      Българската модерна литература е слабо развита. Но бълга-ринът се интересува от прочита на такава. Затова и книгата на Нанси Хюстън пожъва огромен успех в малката държава, която макар и далеч географски от шума на събитията, които участват в новините и заглавните страници на вестниците, тя знае, слуша и говори за тях. Популярността се дължи също и на модерната гледна точка, чрез която авторката е написала книгата си. Езикът е близък до българския читател, напълно разбираем, което улеснява и откриването на скрития смисъл.

      Преводът е отличен, съобразен с културата, откриват себележки, които са дадени точно и на място, за да бъде предадена по-точно идеята и да не остават пропуски, които да пречат на пълната асимилация на събитията и тяхното отражение в текста. А преводът на художествен текст е нелека задача. За него вярно и пълно се е изразил Атанас Далчев : Когато превеждаш, проучваш, без да искаш, най-добре един автор: защото си принуден да вървиш, така да се каже по петите му: да вникнеш във всяка негова дума, да отгатваш всеки негов намек, да проследяваш движението на фразата му във всичките й лъкатушения и възземания. Превеждането е най-бавното и вдълбочено четене.

      Със сигурност и други преводи на Нанси Хюстън ще бъдат полезни за българския читател, защото тя е авторка, *„която обича да пише за миналото Втората световна война,

    френско-алжирската тема, 60-те години,80-те; обича да пише за градовете(особено за Париж) , за емигрантството и еврейството; за идентичността и хлабавите връзки, удържащи Аза, за паметта, за вината и невинността, за егоизма и вечните човешки претенции за своеобразна праведност; за страданието и за питането може ли то да се измерва и сравнява - има ли по-заслужили в страданието или страданието на всеки един човек е възможно най-голямото.” Теми, които не могат да бъдат изчерпани и които винаги е интересно да се видят пречупени през поглед като този на писателката Нанси Хюстън.

     

     

     

     

     

    *Цитатът е от „Как „Разломи” на Нанси Хюстънкартографират времето” , статия на Амелия Личева във вестник „Литературен”