Наименования и народностна основа на най-стария писмен славянски език

  • К У Р С О В А   Р А Б О Т А

    Т   Е   М   А :

     

    “Наименования и народностна основа на най-стария писмен славянски език”

     

     

    Историографските формули “Православно славянство” (Slavia ortodoxa)[1]  и “римско славянство” (Slavia romana) и въвеждането на тази терминологична двойка, въз основа на религиозните различия и етно-лингвистичната обособеност, се характеризират двете главни области на славянския свят. Така във формулата “Православно славянство” се в ключват средновековната и “предмодерната”[2] (от ХІ до ХVІІ в.) общност на южните и източните славяни, които са се намирали под юрисдикцията и влиянието на православната църква. Но това се отнася за една култура, а не за политическо административна общност. А това означава, че границите на православното  християнство не са били никога строго определени, постоянно са се променяли по силата на различни влияния. Едно от основанията да се говори за културна общност на православното славянство е обстоятелството, че различни етнически групи са използвали един общ лингвистичен инструментариум, определян като “църковнославянски”. Именно това е достатъчно изследователите да мисля и говорят за една църковно-славянска лингвистична общност, кореспондираща с културната общност на православните славяни.

    Според Рикардо Пикио литературно-историографската формула “православнославянска общност” има “наднационален характер”, защото си служи с един специфичен свещен  международен език, използван в продължение на векове от много поколения. Затова средновековната и “предмодерната” история не трябва да се разглежда само като история на “национални” стойности. Неправомерно е ценности от различни епохи да се разглеждат от еднакви критерии. Според Р. Пикио църковнославянския / старобългарският език и литература утвърждават “парадигми”, които стават валидни за цялото православно славянство. Разбира се, в науката е доказана зависимостта на средновековната култура от моделите на религиозната култура, или би могло да се приеме, че славянската църковнославянска лингвистична общност е много по глобално и общо понятие от конкретното, свързано със старобългарския език и литература. Но все пак не бива да се забравя фактът, че книжовната дейност в ония времена е била дело предимно на представители на духовенството. А и не само църковната, и светската култура и книжнина на православното славянство е била зависима от писмените модели, утвърдени от църквата. Що се отнася до природата на “славянския църковнославянски език” Р. Пикио  обосновава широко разликата между генетическото и функционалното изследване на културно-лингвистичните явления. Славянския църковнославянски език остава компактен до началото на ХІІ век. В тази своя първа фаза той се моделира генетически върху старобългарски текстове. Затова в науката напълно се възприема и обосновава истината за старобългарската същност на този език.. Р. Пикио също многократно подчертава, че именно старобългарската култура и език са дали първите лингвистични и културни модели на цялото православно славянство (Slavia ortodoxa)..

    След ХІІ столетие църковнославянския език не се е развивал като единен език. Генетически той се обогатява от твърде хетерогенни местни форми, но функционално той успява да запази характеристиките на единен инструмент за наддиалектно писмено общуване.

    За да изясни начините, по които лингвистичният некодифициран инструментариум придобива една единна функция на общуване, Р. Пикио въвежда понятията “изонорми” и “граници на възприемане”. А това означава на практика да се разгничат нивата на езика, които са били разбираеми за цялото православно славянство, от другите нива на същия език, които са били възприемани само в определени ареали.

    “Изонорми” авторът нарича ония книжовно-езикови норми, към които са се придържали авторите, редакторите, компилаторите на църковнославянските текстове, когато са подбирали стилистично-езикови форми, еднакво приемливи в повече или по-малко обширни територии на православното славянство.

    С въвеждането на формулата “църковнославянска лингвистична общност” Р. Пикио иска да подчертае свръхнационалния характер на църковнославянския език и затова разглежда съставните му части не просто като черти на един кодифициран език, а по-скоро като признато писмено средство, което успява да се пригоди към местните езикови ситуации, запазвайки жизнеността си чак до ХVІІІ век.

    Както стана ясно вече старобългарският език и литература са факт в историята на славянската и българската култура. Писмените текстове от това време включват предславянския и славянския период на българската писменост. Предславянският е този, в който писмеността – всички документи са написани на гръцки или латински език  - двата основни езика преди създаването на славянската азбука. Това време включва периода 684 – 855 г. От този период текстовете имат преводен характер (източниците са на гръцки и латински), и те са били откъсната тематично от бита и живота на народа. Това са преводи, подражания, или компилации, правени от служители на църквата, които са и чужди на самия народ. Тези текстове са имали предимно общ и отвлечен религиозно-философски характер. Но в прабългарския език липсват речници, липсва съпоставка между славянската азбука и другите две азбуки, от които са били извършвани преводите. Паметниците от това време имат административен, летописен и възпоменателен характер. Тези надписи са систематизирани от Веселин Бешевлиев в “Прабългарски надписи”.

    Старобългарският език – това е езикът на българската народност от ІХ в до края на ХІ в. Началото на този период се определя със създаването на старобългарската писменост, което предизвиква съществени изменения в езиковата практика. Краят на периода се обуславя от естествения развой на езика. Промените, чиито наченки се появяват още през старобългарския период, се разгръщат с пълна сила след ХІ в. и резултатите им дават основание да се отдели нов период в историята на българския език – среднобългарския. Основа на старобългарската езикова система е праславянското наследство. В резултат от неколковековния развой през преходния период от праславянски към самостоятелен славянски език , българският език си създава специфичен комплекс от езикови черти, отличаващ го от паралелно формиращите се други езици. Своеобразна е звуковата система, която  в началния етап от старобългарския период е притежавала 11 гласни, предполага се и сонатни “р” и “л” , а също и 25 съгласни. Измененията в продължение на двувековното съществуване на старобългарският език засягат главно редуцираните гласни “Ъ” и “Ь”, които в слаба позиция изпадат, а в силна позиция се изравняват по гласеж с останалите гласни с различна реализация в отделните старобългарски диалекти. “Ъ” и “Е”, “Ъ” и “Ь” и “О” и “Е”. При съгласните промените засягат предимно мекостната корелация.Характерна черта на старобългарската морфологична система е нейният преобладаващ синтетизъм.

    Имената се скланят по 7 наследени от праславянски склонения, според старата основа на името . Прилагателните имена имат проста и сложна форма. Числителните имена все още не са обособени в самостоятелна морфологична категория, а споделят особеностите съответно на съществителните и прилагателните имена или местоименията.

    Старобългарската глаголна система има три наклонения – изявително, повелително и условно. В рамките на изявителното наклонение има 7 времена: сегашно, минало свършено, минало несвършено, минало неопределено, минало предварително, бъдеще в миналото, бъдеще предварително. Липсва морфологичната категория бъдеще време. Предстоящо действие се изразява или чрез сегашната форма на глагола, или чрез конструкция от инфинитив и помощен глагол. По сегашна основа глаголите се групират в пет спрежения. Имат свършен и несвършен вид. Именните глаголни форми се делят на изменяеми и неизменяеми. Изменяеми са сегашните и миналите деятелни и страдателни причастия. Неизменяемите са инфинитивът и супинът. Синтактичният строеж също пази основните праславянски особености. В старобългарския език има шест падежа: именителен, винителен, родителен, дателен, творителен и местен, а също така звателна форма. Специфична старобългарска особеност е дателният притежателен падеж.

    Старобългарското сложно изречение е значително по-развито от праславянското, поради въздействието на писмеността.

    Старобългарският лексикален фонд включва освен праславянско наследство, още думи и значения, формирани в периода на самостоятелен развой. Особено значително се обогатява той във връзка с активната книжовна дейност. Основа на старобългарския словесен фонд са собствените славянски лексеми, но той включва и чужди заемки, резултат от контактите му с други езици – германски през праславянския период, гръцки, балкано-романски и прабългарски на балканска почва.

    Старобългарският език се осъществява в две форми: некнижовна и книжовна, които са в непрекъснато взаимодействие помежду си. Началото на книжовната форма се поставя през 863 г. , когато Константин-Кирил Философ  съставя първата славянска азбука – глаголицата и превежда от гръцки на солунския диалект на старобългарския език Изборното евангелие.

    Развоят на книжовния старобългарски език е обусловен от два основни източника. Единият е естественият развой на старобългарския език, породен от вътрешните езикови закони. Вторият източник са външните условия, свързани с възникването, развитието и разпространението на писмеността. Съдбата на книжовния старобългарски език е необичайна. Поради своеобразните културно-исторически обстоятелства – неговото начало се поставя в чужда държава – Византия. След това той е пренесен за кратко време – ок. 20 години, също в чужди държави – Велика Моравия и Панония, и едва с идването на Кирило-Методиевите ученици в България през 885 – 886 г. започва да действа в родна езикова среда. Тук намира благоприятни условия за всестранно  развитие и утвърждаване като официален език в българската държава. Книжовният старобългарски език само за няколко десетилетия става език с богати езикови средства и сложен синтактичен строеж. Този бърз развой е обусловен от редица плодотворни фактори: талантливи и високообразовани книжовници, богата книжнина, разнообразни обществени функции. Език на престижна книжнина, богат и развит, литературният старобългарски език поема важна международна функция – да бъде средство за културно сътрудничество на православните славянски народи. Заедно с книжнината старобългарския книжовен език се пренася в други страни – Киевска Русия и Чехия, Сърбия и Хърватско. Там поема ролята на литературен език и постепенно се видоизменя под въздействието на местния език. Така се формират локалните типове на старобългарския език (т.нар. редакции).